януари

Започвам годината с чутовен махмурлук и глава над легена. Гледам как жизнерадостната светлина се процежда през щорите, скимтя от нещастие. Вече знам, че повече няма да близна твърд алкохол и наистина не е трудно да спазя обещанието си. 

Месецът продължава през все същата мъгла от дълги и изнурителни интервюта, ще-ви-се-обадим-но-няма-да-ви-се-обадим. Към края на месеца получавам заветното предложение.

Харесваме си бъдещ дом. Виждам всичко като знак. Дори на тавана на едно от помещенията има отдавна нарисувано нощно небе със съзвездия. Радваме се на късмета си. Късметът се оказва илюзия и се скоро разделяме с бъдещия дом.

февруари

Няколко дни на ски с момчетата. Аз съм техният сърдит адютант. Мама, която носи, облича, съблича, удържа, налага граници. Те никога няма да помнят това, но ще помнят, че мама е сърдита, когато е на ски. 

След 6-месечна пауза стартира новата ми работа. Изглежда точно като за мен, всички са нормални и предлагат нормални условия на труд. Но междувременно съм решила да запиша и курс по маркетинг, който ще ме пържи в специален огън през следващите 3 месеца. 

март

Напрежението се усилва и новите неща, които трябва да усвоявам и прилагам, правят живота с мен доста неприятен. Седя на стол пред компютъра със, струва ми се, векове. Нервна и сприхава съм. Не се харесвам и чувствам как гъвкавостта на ума и тялото ми излита от мен. Вече не мога да ходя на йога толкова често и като че ли искам да си го изкарам на целия свят. Какво е март, ако не една безкрайна киша.

април

Не помня много. Само ученето и подготовката за курса. Лекциите са до 9 вечерта, когато мозъкът ми е спрял. Стоя на mute, поливам сготвения си мозък с бяло вино. Почвам да съжалявам за решението си — не влагам толкова усилия, колкото пари съм инвестирала. Не успявам да задържа нито вниманието си, нито намерението си. Пропуквам се и отдолу може би излиза още един фасет —

май

аз мога да съм посредствена. Мога да правя неща, в които не съм блестяща и които не ми идват естествено. Мога да не давам 100% от себе си, но и с 60 оцелявам и никой не ме смята за по-малко човек. Посредствеността е най-ценното знание, което придобивам след този курс. Като всяко голямо и истинно нещо и след осъзнаването, че може и така, светът продължава да се върти, не следват фанфари и конфети, всичко е постарому.

Освен това гласът ми заяква. Казвам открито и директно на някого, че не си върши работата. Отново нищо не помръдва. Затова не вярвам в протестите.

юни

Ирландия. Децата този път са с нас. Внимаваме в природата и слушаме тишината. Когато си на крайчеца на острова, всичко ти се струва забравено. Да, забравено от човешката глупост. Дъждът по покрива на бунгалото е като конски тропот. Зеленото вибрира в най-хрупкавите си нюанси, вечно жадно, вечно прекалено. 

юли

Пореден фасет — аз мога да работя ужасно дълго и концентрирано. Това не ми носи гордост или удовлетворение. Една част от мен, доста настойчива част, иска да излезе от главата си и да прави неща с тялото си. Да ходи, да се усуква, да се поти, да плува. При преумора и чувството за почивка не идва лесно. Почивка не идва.

Получавам един от най-хубавите знаци-подаръци тази година — поканата на фондация "Елизабет Костова" да се включа във фестивала за поезия и танц Leap Off Page. Това ли е всичко, за което мечтая, Боже на творчеството?

август

Ям пица върху единствения свободен шезлонг в аквапарка, на който сме завели Сава за рождения му ден. Пеперони с блестящ слой мазнина отгоре, великолепна е. Цикълът ми идва в този момент, в главата ми е странен дисонанс. 

О, да, на работа съм. Но птиците рано сутрин пеят и това е балсам за задръстването в ума ми. Искам хем да се наслаждавам на лятото, хем да го прескоча, защото не мога повече, не мога повече. 

септември

След Краков омеквам. Сещам се, че мъжът до мен е мъж. Успявам да освободя едно малко пространство за нас и връзката ни, която не се е хранила отдавна (октомври 2023-та). Гледам снимките — усмихвам се. Усмихвам му се, защото съм го видяла.

Но после се прибираме и всичко в мен застава в режим съпротивление. Не на родителските срещи, не на родителските чатове, не на чакането при личните лекари, не на пазаруването на найлони за училище, не придружаващите всяко начало вируси. Надарена съм със страхотен автопилот и имам прекрасна терапевтка, това мога да кажа.

октомври

Фестивалът в Русе. Обичам тази Доротея, която е сама със себе си и наистина се потапя в творчество. Всичко, което пиша в момента, е немощно и няма нищо общо с реалното ми усещане за смисъл и пълнота, което фестивалът ми оставя. 

Сцената не боли, защото забравям, че съм там. Има я само чернотата пред мен и гласът ми с металическите танини на микрофона. Красивото тяло на Алекс, което се движи за мен, то превежда стиховете ми. 

После пак трябва да платя данък "щастие" и връщайки се, директно ставам мамо. Сава е болен, аз съм затрупана с работа. Харесваме бъдещето си жилище, но и то отпада. Още тъгувам.

ноември

Многото бели петна в годината се дължат на свръхфокуса ми в битовото. Не се помня и нямам достъп до себе си. Умората е живо и жилаво нещо, което виси на врата ми. 

Решавам, че ще влизам в четвъртата си декада въоръжена със здраво и силно тяло. Тръгвам на фитнес и почвам да следя внимателно какво и по колко ям. И пия. Първите две седмици съм винаги гладна и тъжна; има нещо доста поучително в това. Почвам да разучавам химичните процеси вътре в тялото ми с интерес и най-после с разбиране — за какво е гладът сега? Какво се случва с настроението ми, когато подбирам храната с намерение и грижа? А с кожата ми? С ПМС-а? Какво да си дам, за да съм удовлетворена? Парченцата бавно се наместват и сега съм в пика на енергията и тонуса си. Сякаш имам познание, което съм крила дълго от себе си. Себецентризмът на това начинание е нещо супер ново за жената. Еволюционно ние не сме направени да се грижим за себе си и отчасти изпитвам феминистична гордост, че аз не съм само жените преди мен.

Има го и срама, че се чувствам толкова добре. Сякаш не ми принадлежи радостта от тялото ми. Опитвам се да си я взема, опитвам се.

И когато се питам защо сега, си мисля, че най-точният отговор е, че търся нова форма за новата фаза от живота си. Както търся нов език и форма, с които да пиша. Но формата е само форма, тя е повърхност. Това, което действително се случва, е как се рециклирам, как се появявам отново и отново.

декември

Ето ме. Нямаше да пиша всичко това, ако приятелите и близките ми не бяха здрави и до мен — привилегия sine qua non.

Но пиша. С много бистри сетива, с много пречистени рецептори за всичко. С тъп наивитет, че животът е предимно прекрасен и предимно добър към мен, за което смирено му благодаря. 

По телевизията обявяват сухата статистика, че през годината близо половин милиард деца са станали жертва на военни конфликти. Коя съм аз, че да не обичам и благодаря за живота си.