Отстрани

наблюдавам как се вкопчвам в малки репери, които ми подсказват, че съществувам, не казвам "живея", моите, мъничките ми, веригите ми.

И изчезвам от снимките си - нямало ме е цели десет дни тук, цели двайсет дни там, цели месеци еди къде си. Живот на възрастен, казвам си, живот без и живот с много. 

Веригите подрънкват...

...а откога не съм слушала музика, не съм гледала филм, не съм играла. Снощи много ми се танцуваше. Докато се возех във влака, си пуснах клипа на Voodoo In My Blood и си представях, че аз съм Розамунд Пайк и очите ми изгасват под контрола на невидима (?) сила. Това, което всъщност искам, е да се видя изгубила контрол. 

Но веригите подрънкват. Странно е, че за да не ги чувам така, се налага да изчезна. Бягството не е решение, разбира се, но помага. Често си го представям. Представям си как се обличам преди да изчезна, кой парфюм си слагам, кои книги приготвям. Преди да заспя вечер, мисля за смъртта си, как ме няма. Същото е като съществуването (не казвам "живеенето").