"тогава какво друго да правя, като реално само ми се пише"
Това по повод липсата ми на амбиция да раста кариерно. Най-много харесвам в работата си това, че правя само каквото искам—пиша. Но дали някога ще почувствам глад за нещо по-различно, по-стратегическо? В момента ми се струва, че ако не пиша, ще залинея.
Междувременно сънят ми:
Валери и аз сме в басейн, който се намира точно между Двореца и Народния театър. Само двамата сме и той ме целува и докосва точно както обичам. Усещам силно еротично (и романтично!) желание, искам да отвърна на целувката, но устата ми е пълна с топки памук. Суха, запушена, текстилна. Не мога да ги изкарам, макар челюстите ми да се движат упорито. Няма глас, няма влага, само безсилието да не мога да отвърна. Будя се тъжна и цял ден изпитвам носталгия по някакво автентично желанието, с което не мога да се свържа.
Истината е проста: отдавам силите и умствения си капацитет на писане на дълги и сложни текстове. Харесва ми да работя с тях, но е така интензивно, че изчерпва всичко. Не ми остава език, с който да обговарям другото—същинското и истинното. Моето друго съществуване. Басейнът.
Възможно е и сама да се сугестирам, че е това, а всъщност просто да нямам вече какво да кажа. Снощи гледах как Фиона Апъл нарече в едно интервю това такт—да замълчиш, когато нямаш какво да кажеш. Но тя има своята музика, нали. А там изобщо не е тактична.
Или този цитат от "Златната тетрадка", който ме жегна: What Ella lost during those five years was the power to create through naivety. Дали?
Онази вечер споменах на Стефи това—че никого не бих попитала какво мисли за книгата ми. Честно казано тази перспектива ме ужасява. Аз самата не знам какво мисля за нея, даже дори не мисля. Докато преглеждах стихове, които да изпратя за "Актьори срещу поети", не познах изобщо тази жена. Нейният глас е толкова далечен от мен, така наивен. Не знам дали искам да държим връзка повече.
Исках да кажа пише ми се. Но от нови ум и тяло.
