В Копенхаген има нещо, от което усещам възел, пристягане. От храната е - онази смесица от неутолен глад, еуфория и разгръщащи се пластове.

Не помня имената на храната. Помня съставките на собственото си пътуване и как всяка хапка ме концентрира. Искам да намирам думи, да ям бавно и дълго сякаш само за това живея. 

Което не е далеч от истината.

Пуснах си Omnivore, гледам го предимно на пътеката във фитнеса. Пътека, храна, сещате се. И пак ме догонва усещането за нещо, с което сме се разминали или пък аха ще се открием. Странно, гладно нещо.