Днес присъствах пълноценно в класа по йога. 

След това всичко се разпадна и дойде пак Уморенасъмуморенасъм.

На моменти не смогвам. Опитвам да си спомня каква бях, когато четях—когато сутрин сядах за половин час да почета, докато изпия кафето си в притихналата къща. Вълнението от другостта! Поезията ми липсва неимоверно. Снощи се приспах с клипче на Чимаманда Н. Адичи, в което казва, че преодолява писателските блокажи с четене на поезия. Защото там има език за неизказаното.

Нека не се залъгвам повече — моето не е блокаж. Друго е. Моята бездна или минало неповторимо.

Ето нещо, което ме развълнува до сълзи: С майка ми говорихме как всеки, който изгуби любим човек, изпитва някаква вина. Питах я татко споделял ли ѝ е нещо подобно след смъртта на баба и дядо. Тя каза “Не, за какво да изпитва, той беше неотлъчно до тях.” После ми спомена детайл, който не знаех. Когато баба ми си отивала, го изчакала да дойде на свиждане в болницата, хванали се за ръце и тя умряла. Просто така — дочакала детето си.