Оставям за малко настрана цялата си работа, за да опиша следното:

Едната книга, която чета—Призрак в гърлотo, пасва на по-видимата ми женска изява. Харесва ми как разглежда жената като текст, а и познавам обсебването от текст до степен, до която се изгубваш в сливаш с него. Напомня на майчинството и как за един кратък период следваш програмата на природата. Даваш, даваш, даваш. Наблюдаваш—цялата очи, не изпускаш от поглед, бдиш, не спиш, тялото ти се смалява, защото гориш. 

Когато някой напише нещо, което си преживявала, и го напише с почти същия език, с който ти би го написала, е много успокояващо. Не си сама.

Втората—Dream Count—също ми импонира, но още не мога да разкажа точно защо. Харесвам Чимаманда Адичи, харесвам феминизма и мисълта ѝ. Темата за майчинството пак я има, но този път като пропусната възможност. 

Въпросът ми от мен към мен е: имам ли право да подкрепям или не изборите на други жени дали да станат майки при положение че дори не мога да си представя какво е да не искаш да си майка. Защото навън казвам "Много добре разбирам жените, които не искат деца". И си мисля, че е така. Наистина ги разбирам. Но после не е ли това противоречие, щом аз имам? 

Мисля си: част от програмата на природата ли е моят избор или от собствената ми програма?

Феминизмът ме вълнува тъкмо заради такива въпроси. Днешните жени като че ли за пръв път се вглеждат в мястото, което заемат, без това да е проява на ексцентризъм или героизъм. Струва ми се, че наистина се случва някакво обособяване. Отстъпване от нещата, в които сме възпитани, отгледани, в които сме се оставили по ред причини.