Тук сънувам така обилно, че се будя силно напрегната от всички призраци от миналото. Като тази сутрин.

Сетих се за един човек, за когото не съм мислила нито секунда близо 10 години — писателя Момчил Николов. Предполагам, че защото край него се чувствах некадърна, тъпа и адски неадекватна. Нали е писател — няма начин да не е усещал с какво нежелание вършех работата си. Та в съня ми се опитвах да си припомня точната случка, която ме накара да изпитам едно от не малкото унижения в тогавашната си роля. Мисля, че след края на премиерата му го помолих да се снима с някого, който го очакваше с нетърпение. Или пък беше за автограф. Самия повод вече ми убягва, но помня реакцията му на отвращение, че не съм запомнила инструкциите му. 

Тогава го приех лично и много се обидих. Знам, че на никого не съм навредила, докато бях ПР, но усещането  беше, че не ставам за нищо. Защото не ставах за това.

Ето че години по-късно все още лесно мога да си припомня неадекватността и чувството, че не съм желана. Тук, на леглото в хотелската стая в Токио, в тази част от живота си, в която се чувствам най на мястото си.