Когато казвам, че не мога да пиша, всъщност казвам, че ме е страх от това, което ще напиша.

От книгата на Албена Тодорова:

Какво си, чувство?

Защо идваш безименно?

Пак там:

От близостта, която нямахме,

не ме боли, но живея без да знам

кога ще свърши земята под краката ми

и къде ще ме причакат

бездните.

Решавам, че е честно да им отделям по малко внимание с намерение. Хващам се, че съм се мъчила да забуля съвсем конкретни неща в неясни думи или обратното — да назова неясните точно. Поезията е в търсенето. Знам защо дори когато се опълчвам на определени поетични форми понякога пак ги смятам за поезия. Те не се преструват.

Но и аз не се упражнявам. 

Чудя се дали гневът непобирането в кожата ми от последните няколко месеца е следствие от тези пет години, в които "изчегъртах от гърлото си утайката", или просто преминавам през много тежка криза на средната възраст. В нея баналността на живота ме залива с все сила, но от това огладнявам. Няма я вече онази кокетност в глада, онази фотогеничност. 

Има непримиримост, има отказ, има страст (но компресирана). Може би на повърхността съм нивелирана и приемлива, но дори и в това вече се съмнявам.

Какво си, чувство? Защо идваш безименно?