Казваш на глас думите и те оживяват.

Едно и също нещо ли изпитват хората,

които творят, и тези, които назовават истината?

Животът те пита

Защо план б стана план б?

Един писател в съня ми ми казва
Почети ми от книгата ми
и аз почвам да чета, но това са мои неща
и ме е срам от тях, и се задавям.
Една художничка ми оголва гърба си -
красив, слаб гръб в нежнозлатисто.
Все така това, което съм, ме притеснява,
все така не вярвам, че това, което имат другите,
съм всъщност аз.

Замислих се доста за #metoo споделянето в интернет в момента и осъзнах нещо отвратително. Че паметта ми е допуснала всякакви случки със сексуални подмятания да бъдат приети като "това се случва на всички". И за миг не съм помислила, че съм единичен пример, едва ли не - всичко това е чудовищно нормално.

Да, мисля, че абсолютно всяка жена в някакъв момент е била жертва на намеци/обиди/нападения. Това, че сега започна да се говори ясно и високо, е тъжно и говори колко много примирение, срам и вина стои зад всичко. С ужас четох историите на жертвите на Х. У., разказа на Бьорк, изобщо всеки разказ на познати или непознати. Първоначално паметта ми бе блокирала за подобни събития в моя живот. Днес докато пресичах улицата, някой се провикна от колата си, че ако се усмихна, съм щяла да бъда по-хубава. Запитах се защо - за да ме харесват повече мъжете ли? Не мога ли да си позволя да НЕ се усмихвам и да НЕ ми е важно какво мисли останалият свят за мен?

• Помня страха, с който се прибирах от репетиции в късните зимни следобеди. Ексхибиционисти и нещастници сe срещаха често. Първият пенис, който видях в живота си, е този на някакъв изрод в парка, посред бял ден. Показа го лично на мен и ме гледаше в очите. Бях на не повече от 10.
• Помня как на около 15 един мъж вървя дълго след мен, докато отивах на плаж, и говореше колко хубаво било тялото ми. 
• Помня унизителните изпитвания на учителя по физика в гимназията. Аз и още 2-3 съученички, позор за физиката, но с физика, която той обичаше да гледа изтегнат като паша зад бюрото си. Много си хубава разплакана.
• Преди години не можах дълго време да обясня на един субект, с когото бях имала неблагоразумието да изляза, че не искам повече да го виждам. Директно започна да ми обяснява как след като спим заедно, съм щяла да си променя мнението. Пишеше ми смс-и, в последствие започна и да ме обижда и да казва, че се държа като ощипана госпожица, че си го прося.
• Подсвиркванията по време на джогинг съм приела, уви, също като част от нещата.
• За мен често се съди по външния вид. Това че съм хубава е било обявявано като част от преимуществата ми, за да ме вземат на работа. Мисля, че от това се срамувам най-много.

За щастие, никога не съм преживявала физическо сексуално насилие. Подминавам уж случайните докосвания и mansplaining от мъже, които бегло познавам, но които смятат, че щом знаят името ми, могат да скъсяват дистанцията. Съчувствам с цялата си душа на хората, които не са имали моя ''късмет''. 

sci-fi

Нищо не променя този спомен. Затваря се във капсула и тъгува отвътре за бъдеще непоправимо.

казах нещо лошо за човек, с когото не се харесваме, на човек, който няма нищо общо. не ми отива подобно поведение и веднага съжалих, защото този екзорсизъм не ми донесе никакво облекчение.

преди бях настроена другояче, но обиденото ми его се надигна.

чудя се защо се налага само с ненавист да прогонвам спомени за хора, с които съм се чувствала прекрасно. това ли е единственият антидот? случвало ви се е - обичате се с някого много, струва ви се, че си пасвате съвършено, но по някакви причини пътищата ви се разделят. после толкова силно ви боли, че отричането и ненавистта се превръщат в естествен инстинкт за самосъхранение. не искате човекът да страда, не искате да го наранявате, дори пренебрегвате всички обиди, но просто не искате да знаете повече за него.

понякога ти се иска да си приятел с грешния човек. check.

друг път ти се привижда приятелство там, където не вирее нищо друго освен споделена обедна почивка. 

мисля доста за отношенията си с хората и пътите, в които съм постъпвала несправедливо. или - не дай боже - незаинтересовано. правило номер едно - никога не подценявай проблемите на другите. това, че не говорят за тях, не значи, че ги нямат. правило номер две - никога не говори само за своите проблеми. само смъртта е непоправима. правило номер три - с напъване всичко е обречено.

да, съжалявам, че с определени хора сме се променили безвъзвратно и не е имало начин да запазим връзката си. съжалявам, че с други не съм я развила. съжалявам за предразсъдъците, които понякога съм имала, за това, че понякога съдя хората по вида, че имам отвратително натрапчиво чувство за нередност в някои човешки погледи. съжалявам, че понякога съм високомерна. благодаря на тези, които са все още край мен и успяваме да сме си утеха.

мракът в стаята ми -

завила съм едно затишие пред буря.

за тук или за навън?

за вкъщи.

Никой не обича да му казват, че ще му мине.
Да не би случайно да ни мине и всичко да си е пак същото.

не сме накъсани,

а някой ни изряза -

крехки фигурки, които

оживяват само в подходящо

осветление.

ювелирни и застинали

в монотонно настроение.

когато си отместиш погледа,

ни няма.

Колко малко красота има тук, откакто се отделих. Останал е само скелетът. Липсва ми всяка дума, която имах тогава, всичко, което ми носеше Драмата. Думи като остъргвам, улов, утроба, скърцам, коси, вълнувам, пресъхвам, сок.

Писането ми не може да се изправи оттогава. Озверяло от глад.

скрили сме се от нещата, които не искаме да виждаме.
добре, че имаме работа, която да ни поглъща,
семейства, които да ни прегръщат
и път, по който да не можем да се връщаме.

Припознавам се десетки пъти в един и същ човек. Сакото. Очилата. Завива ми се свят от струпването на секвенции.
Жените в метрото в 17.30 са най-уморените жени в София. Гледат фиксирано в една точка. Всички с еднакво блуждаещи очи, всички с остаряващите ръце на жените на средна възраст (ръцете май първи ни издават). Завива ми се свят от струпването на толкова празно изтощение.

Минава 23 ч., разглеждам ИГ профила на Азиа Ардженто и се дивя на толкова смелост. Известното ѝ гадже, мой астрален събрат, ѝ пише мили коментари под повечето снимки, но не лигаво мили, а просто "Гордея се с теб. Ти си най-силната и най-интересната жена, която познавам", по такъв начин мили.
Мили Антъни, не бих искала да имам нужда мъж да ми казва подобни неща, но, факт, искам мъжът да ми казва "Ти си най-силната и най-интересна жена, която познавам". Друг е въпросът, че мъж, който се изживява като герой, не е способен на такива думи, но това е наистина ДРУГ въпрос.
За добро или лошо, никога не получавам точно това, което си представям, но се утешавам с мисълта, че получавам това, което ми е нужно в момента. Може би отсъствието на мъжката фигура, като пиедестал, на който да стъпя, е съвсем резонно. Да, падам си по PDA's, но възторгът на любимия няма как да съществува без моя собствен възторг от мен самата.
По-скоро харесвам живота си. От една година се опитвам да разбера защо е такъв и какво мога да поправя. Усещам индивидуалността си все по-ясно, все по-комфортно ми е с мен, разбирам недостатъците си и по-рядко се самобичувам. Случва се, разбира се. Толкова пъти преди съм вярвала, че ей го, това е, от тук нататък няма да се променя. Ами не. Толкова пъти още ще се променям.

Онова чувство, когато си загубил някого или нещо и толкова много си плакал, че вече си напълно пресъхнал. Тялото ти е болезнено, очите - с тежки подпухнали кръгове, никаква светлина.

Когато нямаш какво повече да дадеш, идва такова облекчение! 

за когато реша да се оплача от нещо:

бавният, неизмерим труд
ме поглъща
излизам от къщи в треска, бързам през дворчето
на детската градина, където оставям сина си
ще ме вземеш днесутре, казва той
ще те взема довечера, поправям
обичам те и приятен ден са нещата,
които обменяме, докато се целуваме по устата
и после всеки поема към своето днесутре
той - в нелепите си кроксове
аз - в обувките с тракащи токове

листата поемат от чаткането
стомахът ми стърже
не знам как съм се издокарала днес,
но казват, че съм красива
машинално благодаря, поизпотявам се
работя, грижа се за дома си, мускулите си
и ума си
това дребно вглеждане в дните
ми е толкова противно
баналното повтаряне на екзистенца
но денят е мой и го живея.

майка жали чак до гроба

хората умират.

и млади хора умират.
и бебета умират.
у-ми-рат.

Чета доста особена книга - Химера на Джон Барт. Обичайно харесвам метакниги. Харесва ми да чета за писането и литературата. Това е едната страна. В тази книга става дума за мъже, които са силно погълнати от своя (разказвачески) талант, а това пречи на нормалната любовна връзка. Казвам го съвсем между другото, защото още не съм съвсем убедена дали проблемът на нефункциониращите любови е егоцентричният мъж (това е втората страна). Така де. Тук има митове, приказки, огромни ерекции, които неминуемо спадат, когато мъжът/ героят се окаже пред достойна (равна?) жена, смъртоносен секс, музи със спортни коремчета, досадни философствания около темата, приятно шизофренна корица от Борис Праматаров, която не непременно ми харесва, но ме поглъща.
Това, което ме държи в на моменти тегавото повествование, е усещането, че държа нещо голямо. То няма да ми обясни нищо, нито ще се престори на многознаещо. Напротив. Според мен тук един несретен мъж писател се опитва да обясни защо и как пише и да оправдае с това несгодите си с жените.
Способни ли са хората да съвместяват любовта си към нещо с любовта си към някого? Защо не говорим просто за любов.

Oú est mon moi?

Времето се задълбочава, когато е написано. Така ще е винаги сигурна, че поне що се отнася до нея, времето се е случило.
Стои непокътнат споменът, непроменяем. Като звук на тишина сред природата.

Добре, че са хората, които ни нараняват, докато ги има, докато ги няма, без да го осъзнават и все пак някъде дълбоко признават.
Затова и не ми се пише. Бих искала да опозная негодуванието, яростта, тъгата, великодушието и най-вече възможността да живея без да искам да бъда наранявана.

чудесна млада кукувица

Доротея, липсваш ми.
Фалшива принцеса на страната на змея.

Усещах цял ден онова въртене и горене в тялото. Предчувствие, че пак ще изплува нещо голямо и неканено, за което ще поискам да пиша. И го пиша, защото така си мисля, че го чува който трябва.

Дядо,

не знам, странно е. Щеше ли да навършиш 88, ако не беше туморът? Защо искам да ви говоря с баба?
Нищо особено, 19 септември, рожденият ти ден и ден като всеки друг, само дето съм малко по-унила и малко по-сприхава.
Един спомен - как ме носиш на раменете си и ми купуваш снежанка.
Какво е това необяснимо стоене в спомена за теб. Винаги си ми бил дядо, никога млад мъж, баща на баща ми, а все по-стар човек, все по-болен, все по-далечен. Но очите ти - единствените, които можеха да се движат накрая - радостта да се разплачеш, за да ме прегърнеш с очи. Помня. И сухите ти топли длани. Белите ти нежни ръце на деспотичен човек, но ръце на човек, когото обичам.

Да приема, че може да се взирам в себе си и да не виждам нищо. 

Че се чувствам силна, само когато съм проникната от мъж. Че иначе не се виждам. Че не знам какво е да съм сама по себе си и ме е страх от това, което коренно отвътре съм, защото ми е неизвестното.

Неизвестното гнети. 

Че имам нереалистични очаквания от хората, ерго - от себе си.

Че не мога да променя Валери и не бива, защото би станал мъж, когото няма да мога да понасям. Мъж, който ще ме наранява.

Че трябва да щадя Самуил от радикалната си обич. Че Самуил не ми е продължение, той е друг човек, не аз. Че Самуил е наш син, не мой, че не ми принадлежи.

Че неслучайно матката ми е празна.

Че ако пишещ човек наистина не харесва текстовете си, не би ги публикувал. Че всъщност харесвам текстовете си.

Че съм жена, която може би никога няма да работи нещо, в което гори. 

Че съм суетна, изискваща внимание и пълна с противоречия, които не съм разрешила.

питам те КАКВО ДА ПРАВЯ
с всичко останало

усмивката му бе книжна
уютно бяла и така лесно се мачкаше.
добре помислена
проекция?

гледа през процеп как живеенето

вибрира и мърка като филмова лента.

чуди се дали да сложи пръстче точно там

където ѝ харесва и да спре безспирното въртене.

с няколко вдишвания и издишвания продължава,

пръстчето плъзва встрани, порязва се и прокървява.

Как да стоя в мълчанието, след като има нещо заклещено в мен, което иска да излезе, но не стига до пръстите ми. Отварям чернова след чернова и ги затварям бели и непокътнати. Започвам да се съмнявам в принципа на вдъхновението.

В един ред:

Изолираната остра болка в гърлото не помръдва трети ден, опитва нещо да ми каже.

Ха! Не бе идвал отдавна. Гладът, заради който готвиш. Искаш да ти е интересно, засукано, вкусно и излязло от теб. Здравей, добре си ми дошъл отново!

Стои там, не си е заминало. Познах по рецидивиращата нужда да чистя, да изтъркам нещо до блясък. Стои и ме пита дали не прекалявам.
"Докато те нямаше, есента дойде".