Малко почивка от поетични книги, нещо, м?
тайната на писането
18.5.23
Последният път, в който сте видели нещо красиво. Как се почувствахте? Какво имаше там?
Слизам от колата и ясно усещам телесните си сигнали. Превозните средства (без влаковете) ме пренасищат с адреналин и кортизол, мехурът ми ще се пръсне, носът ми е зачервен от триене, устата ми е пресъхнала.
Но в това исландско село тишината е засмукваща. Никой по улиците освен нас и шепа туристи, не повече от 10 души общо. Малко сме, но имам усещането за пълна самостойност, все едно съм единственият човек на света.
Малко пристанище, хълмче с фар, което закрива гледката от другата страна на залива. Почваме да изкачваме стъпалата и чувам онзи особен звук както когато свършеше телевизионната програма и от екрана излизаше само бяло жужене, не мога да го определя. Този звук се усилва нагоре. Това ли е тишината? Така ли звучи? Това звукът на тялото ми ли е? Минава ми през ума, че може би ми е паднало кръвното, не съм съвсем здрава, може би от изкачването... Но стигам до горе и виждам пожълтяла трева, пейка в падината, съвършено спокойно море. Нищото! Напомня ми на друг такъв момент в Ирландия преди много години, но тогава шумовете бяха прекалено вездесъщи и опитно ме държаха далеч от центъра. Това е друго и е всичко, което съм се надявала да е животът, а и смъртта.
Знам, че преживявам момент, който вероятно няма да се повтори. Родила съм се да усетя нещо такова. Бялото жужене потича от очите ми (дори сега когато пиша, те се наливат). Не издържам на тази красота, имам нужда да отчупя нещо от себе си и да го хвърля. Красотата е тишината може би?
Сядам и гледам пред себе си. Умът се отпуска и почва да пропуска и други звуци. Множество крясъци някъде доста далече. Сигурно от разпилените островчета наоколо. Тюлени? Чайки? Неназовими животни, които са щастливи, че ще ядат (според мен може да си толкова развълнуван само ако ядеш или раждаш). Гледам и слушам как нищоивсичко е тук и сега, аз съм сама в него, може би съм умряла, но не съм била по-жива.
После лягам в тревата.
После гледам небето.
После рухвам и плача, плача, защото имах това. Бях в това и беше красиво.
16.5.23
Дом - сушилнята върти чаршафите
и мирисът на синтетичен ручей
пробива времето в един без пет.
Има цветя, но не и картини.
Има Хендел, но няма песен.
Курирам за постигане на лиминалност,
за преструване на крепост - в нея
принцеса/ казарма - в нея войник/
песен - в нея солистка с отворени о-та.
Текстът няма финал. Остава тук като бучка.
Когато ме питаш какво се случи с мен
15.5.23
3 години ковид, 1 година война, изроди с шофьорски книжки, убиващи хора всекидневно, жертви на домашно насилие, намирани в куфари, багажници, апартаменти... всекидневно, полиция, която вдига рамене безучастно, липса на правителство, липса на грижа, гавра със стари хора, гавра с деца, висок праг на търпимост към агресията и жестокостта, нисък праг на търпимост към различията, работохолизъм, фитнес, успех, изява, чалга, тоталитаризъм, социални мрежи...
Казвах, че обичам красотата и изкуството, но това е само защитен механизъм. Днес четох "Май" на Гео Милев. Никога не е имало пролет и май. Това е от лъжите на младостта. По-точно комфорта.
Още съм ти сърдита, че не мога да върна времето. Да се нашмъркам с незнание. Да искам само секс и добра храна. Колкото повече остарявам, толкова по-люта харесвам храната си и по-черен секса. Не искам комфорт и красиво. Искам гонг отвътре. И понеже знам, че няма как, няма как, се уча смирено на свикване. На умереност, повторяемост, незначителност. Уча се на кротко отдръпване, без крясък. Виждаш ли, това са тежки решения - да погреба фантазното и да живея в тук и сега. Повтарям си, че не ми трябва много, обаче кучето отвътре знае друго.
За коя се мислиш, казва ми един глас от близкото минало, очилата ѝ ми хвърлят стъкло, вместо живи очи. Свивам се обратно в себе си, срам ни е с кучето.
Имам нужда да намеря своето "добре съм" във всичко това, а после и да му повярвам.
унищожение
14.5.23
Исках да ти кажа, че ще върнеш старото си зрение,
че ръцете ти ще пишат “страх в очите на заека, мекушавост в удара на фара”,
че няма да се боиш да не напишеш друга книга.
Но не зная как да те излъжа и колко още пролети остават.
Виждам как гледаш, когато те смятат за глупава,
колко е лесно.
Но вече е късно да не познаваш зеленото.
Всеки прозира, ти наблюдаваш
Вече нищо не ти се. Освен да впиваш език във врата на живота.
Докато се мъча да работя, се замислям за колко неща не съм мислила през последната седмица. Неща, които имаха значение допреди дни. Хареса ми да съм далече от всички активни пространства в живота си - майчинството, работата, писането, социалния шум.
Нищо ново не зае мястото им. Беше чисто празно и бяло. Не чисто, но празно, което понякога е същото. Така е, разчистването винаги, винаги ми носи някакво удовлетворение и мозъкът ми го търси, дори когато уж не е нужно.
Като казах мозък, замислих се как се отвори място и за физическата болка. Обикновено болката идва нощем, но сега, обърканият ми и изтощен организъм ме хвана на светло и ми върна вирус, зъбобол и нещо, което смятам, че беше паническа атака, в самолета. Вероятно всичко е решило да избие наведнъж и не му се сърдя. Гледам се все едно гледам друг човек, но вместо състрадание изпитвам любопитство. Виж колко интересно, казвам си, знаеш толкова малко за себе си още.
Майки
8.5.23
Едната беше индийка, която гукаше сладко на бебето си. Първо казваше нещо на хинди, после (предполагам) го повтаряше на английски. В гласа ѝ имаше много сладост и увереност, беше млада като ученичка, но видимо опитна и в радостта, и в търпението.
Втората беше българка, която притискаше момченцето си към себе си на излитане. То надаваше писъци заради колана, но тя нито за миг не повиши тон. Всъщност не му каза нищо, само шшшшшткаше монотонно. Иска ми се да я бях чула да му говори, да му обяснява, но това не е моя работа, нали.
Третата беше стюардесата, която заговори семейство сред пътниците и заразказва с умиление за своите деца, на 4 и 7.
За една седмица успях почти напълно да си почина от родителството.
Джейн в Банкович
26.4.23
Oh my God, what is it?
Is it mushrooms - попита тя.
That's hearts, he said,
вземи си, толкова са крехки.
Куче
23.4.23
Граундинг
22.4.23
имам място в себе си, където
11.4.23
Благодаря за възможността да изпитвам все още спокойствие. В тишината да събирам мисълта си и да мога да изплувам пак.
Да впивам зъби в нещо смислено. Да съскам също. Да имам мнение и то все по-ясно да се чува.
5.4.23
17.3.23
Защо да пишем, ако не сме гениални.
Защо да творим.
Понякога ми се иска да имам занаят, да са ми заети ръцете, да правя тактилни неща с тях. Да мога ясно и категорично да виждам плода на усилията си.
Но всъщност това е — искам да докосвам хората с това, което правя. Т.е. редно е да призная, че не просто писането ме вълнува, вълнува ме дали и как стига до хората то, дали можем да резонираме за малко на една честота.
Разбира се, и формата и нейната флуидност.
И така, докато се парализирам от усещането, че трябва да стигна нещо толкова хлъзгаво, толкова матово и неясно, забравям, че всъщност удоволствието от писането е водещото. Че на него трябва да служа. На тефтерите си с начаткани с грозен почерк фрази, малките токови удари. Никой няма да ме изпитва колко добре съм си построила фразата. Никой няма да види дори опитите ми, трябва само да ги оставя да поиграят.