Боли ме, че не съм достатъчно […], не съм избрана. Пак съм на 8, пак не разбирам защо се получава така.

живо

игриво

жило

Портрет на артиста в края на август, Шели Пухак

Разбита и раздразнителна. Никой
не би ме поискал. Моето подпухване. Моето невъзможно.

Мириша на кисело. Нещо гори под
кожата ми. Възпаления. Но пък искам

рояк и пламък. Флейти и поклонници.
Да ме водят на кино,

на морето, в леглото. Да ми напяват бонбонче.
Да ме целуват подкожно. Да ме оставят

подута, но все още жива. Искат ме
само вредители. В сумрака.

В коридорите. След тях съм червена
и в пламъци. Привличам ги със забранените си

емисии, необичайно високия 
CO2, с голотата си с дъх на вкиснало.

Опитах всичко. Не опитах 
нищо. Защо да го правя? Аз съм желана.

Раните ми го доказват.

Лежа в шавасана и до мен достигат не стъпките на Г., а гривните ѝ, които подрънкват вкусно. И чак сега, докато пия кафето си на следващата сутрин, се сещам защо това толкова ме развълнува - една от акушерките, които ме обгрижваха след раждането на Самуил, беше красива тъмнокоса жена с множество сребърни гривни на ръцете си. Те също ми носеха нещо отвъд грижата. Може би сдобряване с женствеността ми, в която лесно се съмнявам или понякога свеждам до обикновена суета. 

Когато не чувам добре гласа ѝ, жената в мен слага тънките си гривни и танцува, докато ги чуя.

Аз съм друга жена, ти си друг мъж. Запознаваме се. Не искам нищо друго освен това сега. Вероятно светя. Усещам те само за себе си, както преди много години, когато бяхме самодостатъчна двойка и паразитирахме върху тази идея за нас. Виж колко много място имаме, колко пространство за нас, да се чуваме, виждаме целите.

Евкалиптов Буда

в дома ѝ като в интерактивен музей

можеш да говориш с книгите

а авторите им умрели или детронирани да

мълчат да хихикат да проявяват алергии

към истината

тя казва ти пък

аз съм боса в храма

La double vie de la vérité

Дойде тънка и прозирна като Ирен Жакоб. 

Не съм това, което мислиииииш! 

Много красива в първата част на филма.

38

сама и сладка в утрото с реклами

вися от себе си и разсъждавам

преди не се тревожех за нефелността си

но издадох книга и се превърнах в лигла в женско

писане

а розата на мисълта ми цъфти в корема

в секса и в косата и в тялото което се завръща

и боде

из Третата жена II

Федя Филкова

Истината за тиранията над ябълките. Можел дръжки.

Всеки има право на всичко и всичко му се случва.

Ето, няма ме. И тук ме няма, а всичко е

все същото. От Нищото се гледам как изблед-

нявам, разтварям се във въздуха, но всичко друго

продължава да звучи като красив дует. 

Как иначе да проумяваме смъртта, освен 

живеейки я смърт след смърт.

……….

I am gone. This place is void of me, but still

it is the same. On top of Nothingness, I watch myself

fade out, dissolve, while all else keeps ringing

true like a beautiful duet.

How can we think of death at all if not

living through it death by death.

Може би щях да съм добър кулинар, ако имах търпението да забавям удоволствието.

Или добър архитект, ако математическата ми мисъл не беше посечена в зародиш в най-ранна възраст.

Или симултанен преводач, ако ме бяха приели в преводаческия профил в университета.

Всичко това са оправдания. Добра съм в това. Станах каквато станах, просто неосъществените мечти имат особена сила. И може би ми се иска да мога да казвам “аз съм […]”, а не “обичам да чета и да пиша”.

On pleasing people

Нежеланието да изразявам мнението си очи в очи всъщност е повече от притеснение, че ще спрат да ме харесват. То е страх от заличаване, унищожение.

 Благодаря.

Сава на 5

Скъпи Сава,

прочетох, че колкото по-неотлъчно заедно сме с бебето си в първите месеци, толкова по-спокойно се случва отделянето му после. И се сетих за свирепата обич, с която те поех в ръцете си през онзи август. От болничната стая знаех, че искам да бъда само до теб - без страха и въпросите на първото раждане, без паниката и вкопчването в ненужни детайли.

Ти наистина с лекота разширяваше кръга си. Разширяваше и моя. Способна съм на всичко, вярвам, пълна съм с живот, въздух, широка съм, високо съм, светя, грея и се вълнувам. Да съм ти майка е едно от най-смислените неща в живота ми и не само заради родителството, което намества пъзела по необикновен начин. Това е защото изпитвам сигурност и спокойствие в тази роля, както не съм се и надявала. Просто знам. Мисля, че имаш огромна заслуга. Твоето космическо знание расте и свети вкъщи. 

Благодаря ти, че си ти, Сава. Удивително е да те наблюдавам как намираш отговорите си, как избутваш границите на кръга си, но правиш всички ни още по-центростремителни. Желая ти никога да не губиш тази широта и свобода!

Обичаме те, слънчице! Честит рожден ден!

музика

Тихо е в хамака ни.

Сребристите листа на дъба подрънкват,

морето се разсвирва за кой ли път през този ден,

а ти ми казваш

тихо е,

сякаш не чуваш вятъра в мен.

Love,

Sorry I wasn’t listening

when you talked about interests

and investment. I was too invested

in watching your jawline fracture the air

around it like a captured animal. I was interested

in your voice and how bank lingo made it go deeper,

made it more otherworldly, and I swam against

it, a little too artificially intelligent.

Broca

A woman in wine,

not tipsy, soaked,

the tentacles pink and blue,

the tail dragging behind, hanging.

She’s not in love, she’s wise enough to know

better.

She walks in beauty, like the wine,

she knows her mother tongue is liquid.

Слънчев лъч върху рамката на прозорец, много високо. Свети в жълто. Сградата на “Шипка” 6, роман, завой и вино.

двама

единият глозга

другият плюе

Стаята в Сицилия

Високите тавани

едва побират сенките. 

Буква и плитка

Искам да ти давам хладния въздух

на стаята, сянката, 

дюните.

Но първо те лишавам 

от същите.

Напоследък свръхсподелям и дори не се чувствам зле от това. Усещам се отворена и прозрачна, правя го с желание. Прочетох, че периодът бил като да вървиш през тъмните си тунели със свещ в ръката. Ако е така, то или тунелите ми не са толкова тъмни, или вече добре съм ги обходила и не ме е страх от тях.

Някои важни неща, които се избистриха през последните седмици (може би откъм средата на юни насам). 

Когато се случват неща, върху които нямам контрол, в мен се пробужда странна увереност. Сигурно е от измамното чувство, че не нося отговорност. Но именно тогава нося най-голяма отговорност - как ще настроя отношението си, как ще се мобилизирам, как ще дам най-доброто, на което съм способна, за да поддържам някаква хомеостаза. Нещо такова е кризисното ми поведение - повече do, отколкото think, но съвсем малко повече.

До момента нямам идея за идеална професия. Искам да работя нещо, в което давам на другия от себе си. Искам обмен, искам чрез езика да помагам на хората да се променят. Преподаването стои най-близо до това описание.

Има ситуации и събития, които може би никога няма да намерят разрешение или конкретен отговор. Има и такива, в които ровя излишно, но това е защото "в полето ти има само едно самотно дърво". 

Близостта до природата ме нахрани много добре. 

Когато ми се говори, пиша. Този модел, усвоен от времето, в което съм се научила да пиша цели изречения, е моят начин на общуване. Нямах с кого да говоря като малка, затова пишех. И до днес интимността за мен е в написаното, но вече имам с кого и да говоря. Хубаво е. 

Трудно наричам писането си стихове, т.е. продължавам сама да ги принизявам, както беше преди да излезе книгата. 

Покрай войната много често започнах да пожелавам смъртта на насилниците. По темата за насилието нямам сиво - само черно и бяло. Искам агресорите да умират, това е. Не просто да бъдат заловени и наказани, а да ги  н я м а. Analyse this.

С нетърпение чакам есента. Дали ще имам нова работа и каква ще бъде. Как ще ми се отрази психодрамата. Ще се реша ли наистина на по-съзнателна работа с тялото и ще намеря ли ментор. Ще се отърва ли от идеите си за поезията такива, каквито са в момента.

Въпреки че животът все повече се усеща като глътки въздух между низ от страхове, пропадания и проблеми, почвам да свиквам. До следващото надолу.

Той държи ръката ѝ, докато крачи

малко по-напред. Дъждът тече бежов

от лионското небе, мек и топъл като суфле.

Тя се задъхва,

гладът пее в стомаха ѝ, нетърпението - 

в крайчеца на младостта ѝ.

Сядат в бистро и изяждат терина с винаги

будния си апетит. Танцуват месо и вино. Навън пушат, 

не, по-скоро димят.

Русалката, У. Б. Йейтс

A mermaid found a swimming lad,

Picked him for her own,

Pressed her body to his body,

Laughed; and plunging down

Forgot in cruel happiness

That even lovers drown.

Русалка срещна момък във морето

и за себе си го взе,

притисна гръд към неговото тяло,

прихна, и към дълбините щом пое,

забрави във жестока радост,

че умира и най-скъпото на твоето сърце.

 Този път ви нямаше. Нъцки.

Triangle of sadness

Сън: същите мъж и жена, само че този път те са заедно. Наблюдавам ги през екран, на запис. Той е разгневен, разпенен, има дълга коса и бълва злост срещу мен. Тя плаче, но е красива като мъченица. Те правят секс, аз се опитвам да не гледам, гледайки ги.

Сън: мъж, когото съм обичала, ме среща случайно в мол. Усмихва се и зейва дупка от липсващия му горен резец. И окото му е зачервено. Сякаш се е бил. Предлага да ми купи моливи, но отказвам.

Изчезва от съня, на негово място идва силно изрусена жена, която също познавам. Носи гротескно облекло (или по-скоро го носи гротескно), нещо като за фетиш парти, влиза в панелен блок. Всичко наоколо - сгради, улици - изглежда бедно и опасно. Танцувам с красива червена рокля сред всичко това.

Не съм родена тук, но ме вика.

Няма по-красива дума от н о щ,

по-познат звук от морския тътен.

Аз съм твоята майка, аз съм

твоят баща,

бучи богът в ухото ми.

И в прибоя има бой,

обяснявам на детето генезиса.

Сутрин цари покой, само птичите хорали те изтръгват от съня, но не се будиш ядосан. Очаква те все същото, аха селско съзерцание.

После замирисва на кафе и пране. Къпините до мен не успяват да се стоплят. От съседската къща прииждат цигулки и бандонеон. Небето е бяло, сенките - черни.