Вътре. Къщен мирис и нещо

отвъд.

Времето сломява, остарявам, не се побирам

вече тук.

Небето е за другите, озъбена насрещност—

небе.

Разбрах НАНАДОЛНИЩЕТО, по което съм тръгнала вчера, докато се опитвах да се концентрирам върху съзерцателен, аналогов филм. Можех да си тръгна, разбира се, но останах, защото "как, сега ти се е паднало да си на кино". Не можех да понеса бавността и красотата, толкова изключена от това се почувствах, че ми се дорева.

С което не искам да кажа, че Прекрасни дни е лош филм, но не беше за мен в този етап от живота ми. Исках да крещя и удрям - странен импулс за сериозна жена с разграфено до десетична запетая ежедневие и отговорности. 

Столът ми скърцаше, коленете ми бяха ужасяващо огънати, кафето ми изстиваше пред вратата на Одеон. Не бях там, само тялото ми беше.

Разбира се, редно е да уточня, че гневът се пренася на всички фронтове, защото просто нямам достъп до онова свое сетиво. Игривото, реещото се. Онова, което прави la joie de vivre. 

Какво прави нормалният човек, който осъзнава напълно тук и сега-то и не успява да му противодейства. (Дори не споменавам ужасите, които се случват извън личния план). Защото повечето хора се изгубваме, нали? И виждаме липсата си. Уместно ли е да кажа, че ми липсвам?

Чува се да казва: не искам да съм тук. Искам да е сряда, после следващата сряда, после пак — до юни.

Синхрон

И двамата в една и съща вечер казват нещо за вкуса ѝ към Екатерина Йосифова. И двамата неодобрително.

Вчера

Трима души, които носеха парфюми с мирис на тамян.

Беше необичайно за този сезон - тъмни, плътни ухания с различни примеси, но отчетливо свъсени, холерични. Тук-там по някой цитрус. Може да е бил ароматът на трева от окосените площи в центъра на града.

После - късно поетично четене на открито. Денят ми беше започнал с пречистващи сълзи в края на йога класа, свърши пак така заради едно стихотворение на Анна Лазарова. Бях го чела и преди, няма значение. Рядко плачем за нови неща.

Окото вече не се притеснява. Сълзите са уместни. 

Не можеш да мислиш за някого, ако и той не мисли за тебе.

                                                                                                      П. Дънов

Дано свърши по-скоро това стихотворение, дано, дано!

А как си почиваш?

Мамо, как става ракът?

Какво ще правите уикенда, пичове?

Някакви алергии?

Какво би станало ако постъпиш правилно първо за себе си?

Мамо, искам да ми пуснеш онази песен на RHCP и всички да танцуваме.

Може ли да стане, нали се сещаш, онова нещо. (Да умреш ли? Да, винаги може).

Запушено слъзно каналче, трябва да се изплаче.

cirque du soleil

в отговор на Иван Радоев

Обръч. Безсмъртие

във въздуха за кратко. Лъч, който

прескача о-то и се залюлява опасно

високо

(после ниско, наблизо, като паник атака).

Зелените ни коси тичат след нас

и секат въздуха на

топли, мъхнати тресчици.

JOMO

Проблемът на доброто момиче

Честит ден на театъра! 

Последно бях на театър за възрастни преди година. От месеци насам дори мисълта да стъпя в салон ме напряга. Не искам да стоя седнала на още едно място. Не искам да изпитвам вторичния срам от това, че други хора не си изключват телефоните, кашлят и си говорят в най-катарзисните моменти, излизат, влизат, смеят се не където трябва и пак кашлят, и пак не си изключват телефоните. Мисля, че спрях да ходя на театър заради публиката.

Затова пък тръгнах на йога в група, която би трябвало да ме смущава също толкова. Понякога наистина ме смущава, но в залата успявам да се вслушвам в себе си и вторичен срам няма. Първичен — също.

Записах се и на курс пак с други хора. Непознати, с които си пишем домашните. Най-интересно ми е да наблюдавам кое умът ми смята за приемливо и кое не. И как е "според зависи". 

Мисля, че все пак има по-голяма причина да съм се отдръпнала от театъра. Дали заради интимността на лъжата? Дали ме притеснява колко близо са актьорите и как има неща, които не желая да виждам? Ако беше играта проблемът, щях да съм спряла и киното, но не съм. Сякаш основната съпротива идва от страха от грешка, резил, от възможността нещо да се обърка. От това, че стават грешки и няма шанс за поправка.

Само копнежната

Значи посткоиталната фаза не те интересува...

                                                                              А.

Покана за паническа атака - мисля за самолети преди лягане. Т.е. опитвам се да вляза по изкуствен начин в ужас, който понасям тежко. Питам се защо ми е, защо сега, защо този вид смърт. Внимание ли искам да привлека и към какво. Защо толкова обичам да не мога да се освобождавам от определени страхове (ако това е стратегия, тя със сигурност не работи).

Сега ще изключа телефона си и ще заспя. Много по-добре е да те е страх от хипотетични неща, отколкото от реалните ужаси. Къща ^

Скоро четох свои преводи на глас. Никога не ми беше хрумвало. Не изпитах обичайния срам, защото никой не можеше да ги сравни с оригинала. Скрих се зад себе си. Може би съм лъжкиня или поне двулична, но брои ли се, когато се усещаш в свои води? И изобщо кое се брои повече - да се чувстваш добре или да не се чувстваш добре, когато си в стихотворението?

Поезията е странно нещо. Е сутрин в 8, когато мирише на пролет. Липсата на думи за това. Липсата на думи, но опитът за думи.

Най-мускулестите неща са отказът да забравиш и отказът да се промениш.

Portrait of a lady

В подлеза на СУ откъм “Сан Стефано” една жена стои увита в одеяло с десен зебра. Лакира ноктите си. Слуша музика, сигурно портативното радио е някъде под нея.

Спи ни се. Сънуваме само във вторник. Ядем цветя и целуваме бонбони. Не сме в Газа и имаме къщи, в които се цупим, когато не можем да си намерим място.

Уверяваме се, че всички са разбрали, че сме гузни.

Изчакваме да ни се случи нещо прекрасно. Да живеем разнообразно, лятото - на море, зимата - на планина. Да е динамично и хибридно.

Резиденция, ретрийт и резервации в Архитектите.

Клетките във птиците умират. Птиците се учат да летят, добре че имат карта мултиспорт и така нататък.

Малко ни е гнус, но има моменти, има моменти, в които добре се прикриваме.

Monogamy, Adam Phillips

 

Каквото не умееш те учи.

Иска ми се да не ми отнемаха толкова време проумяванията.

Чудно ми е преструват ли се другите, че непрестанно им се играе? Че винаги търсят нещо ново и вълнуващо и не само — че винаги им е интересно?

Откривам, че обичам скуката. Важно ми е да не правя, за да мога да се отпускам. Да блея (подценяван глагол).

И не знам, днес... някаква нетърпимост към кича. Словесния имам предвид.

6 месеца йога

На 26 август трябваше с Валери да ходим на Рилските езера. Случи се така, че се озовахме на грешната страна на Мальовица, той вдигна висока температура, разболя се и се прибрахме. Беше топло и скучно, затова спонтанно реших да отида в класа на Г., при която не бях ходила от предпандемични времена.

Така започна моето обръщане към йога. И преди бях опитвала, но не можех да стоя в себе си, затова предполагам е вярно, че йога идва в живота ти, когато си готов за нея. И разбира се, когато се свържеш с правилния за теб учител. Като във всяко голямо нещо, връзката с човека е основното.

Малко наблюдения:

- всичко е от учителя
- ок е да не мога
- интересно е да не мога
- не си слагам срокове и граници
- познавам силата си
- другите са просто други, не лоши
- изпитвам благодарност всеки ден
- изпитвам възхищение и радост от групата
- дишането е най-трудното нещо на света
- да познаваш тялото си е една от най-големите ценности
- и пак - всичко е от учителя

- 

Този курс е твоята психодрама.

К.

[my writing]

 

The rabbit catcher

Как беше онзи с К, онзи с балонените зайчета…

Някак нескопосано подритнах очевидното

под масата. Като културни хора си приказвахме.

Краката ми замръзваха, а една роза поникна

твърде рано (или твърде късно) някъде, но не 

при мен, не в моя лоб, не в тоя студ, не как,

Хърст? Но не е с К. Ах, как му беше…

Не Кафка, нито пък Камю, не Кийтс.

Зайчето изяде розата. Очевидното с крачета

изпълзя.

Културата и кунстът, Кусама, кич и край.

Търсех себе си, за да не се намеря отново.

из писмо на А.

Последния път когато бях в Милано, не влязох в нито един от десетките магазини за нишова парфюмерия в Брера. Употребих цялата си воля, за да спра копнежа по ухания, само и само да не се налага след това да копнея конкретно ухание.

Кой казва не на изкушението?

Усещането е като да се лишаваш от нещо, защото вътре в себе си си убеден, че не го заслужаваш. Избираш фантазията, филма. 

Не знам защо написах това. Може би от фундаменталното желание за желание. Сигурно защото след ужасно напрягащи няколко дни, се чувствам куха и неприятна. Опитвам да се върна в езика, но дадох толкова много от себе си професионално, че съм просто празна. Вероятно това е текст за изразните средства.

...А понеже с литературен превод се занимавам от години, такова едно стоене в междината ми е присъщо и продължава да ми дава много. Знам как да пребивавам на границата, знам как да се възползвам от позволените и непозволените преноси. Контрабандата, експериментът, рискът, свързвани с граничното и трансгресивното, са сред основните неща, които изобщо ме задържат в писането. Нямам страхове, че ще накърня интегритета си, че ще изневеря на стил, който съм си въобразила за свой. Страхувам се единствено от дебнещата скука. И затова гледам да поемам някакви рискове с всяка следваща книга.

[...] Краткостта в поезията, формата ѝ, нащърбената граница между текст и бяло поле, създават чувство за особена наситеност на момента, за драматизъм. Поезията е удар, рана, белег, щит, в нея няма време, има бързи сблъсъци, загуби, падове и възвисявания. След едно стихотворение излизаш като от (понякога мъчителна) треска. А прозата е продължителна битка, но и процес на лечение, на  зарастване на раните, с които така или иначе влизаме в езика.

Надежда Радулова (линк към пълното интервю)

"Тук живее Йожи" е необикновена и вълшебна книга. Според мен поетична отвсякъде. Не мога да пиша рецензии.

образование

Защо ми е да знам толкова неща за диамантите? Скали и камъни, несъвършенства. Къде да го сложа в автобиографията си?

Черен дакел и до него млада жена в черно. 

Носи черен поглед и мацнати като с туш вежди. Прилича на измислена от Миядзаки. Гледа сърдито, не като дакела си. 

Аз минавам и парфюмът ѝ изкрещява нещо в капс. Не е лош - напомня вербена, невен, сапун, но тежки като тамян. Не знам как тази черна жена успява да осуети бялото.

По-късно се замислям, че зад волана на всички коли, които щяха да ме блъснат вчера, стояха жени.

То е живо. Може би вече изглежда или звучи другояче.

А. Т.