Изгрев

Красиви динамични виняси в ленения панталон в оранжево - защото подкрепям най-развитата си чакра, сакралната. Аз и още няколко уморени, но жадни за движение жени.

Не ги познавам, но ги обичам.

поетеса

от половин час съм тук

пишатрия

 "We should teach our girls to take up space."

някой в Интернет

39

Възрастта е като скреж или обсада, или залез. Понякога дори като скала.

“Шогун”

Latest trigger word

 mum cut

стихотворение, което не иска да бъде завършено

 "императрица небесна"

Виргиния Захариева

Замък си ми построил

и в него режа времето

на филигранни ивици внимание.

.

.

.

.

.

вълната

рифа

до бемола,

докато остана

без контур и сянка.

Докато аз прелиствах Up Late на Ник Леърд, той сигурно е бил тук в София, being himself. Реших да не си я купя нарочно, за да не се дразня излишно. Купих си стихосбирка на съвременна авторка от Корк, която не ми проговори с нищо освен с яйцето в заглавието.

Поезията със сигурност не идва (вече зная) в състоянията на виталност и телесно смирение. 

Реших да направя напук на инстинктите си и се сдобих с книга по навик и по феминистични подбуди, но не от онзи порив, който ме кара трескаво да поглъщам страниците. 

Пропуснах или отказах възможности, свързани с писане, които явно не са били за мен сега. Сънищата ме връщат в темата, ща - не ща. И изобщо - много ми е интересна онази мъртва (или жива) зона в писането, в която не можеш вместиш щастието и пропадането си - своята човешкост всъщност. Ако ги погледам отвън, ще видя, че те се самоизключват. Но по-навътре мога да прочета: Да, много съм щастлива от пътуването в Ирландия. Да, тъпо ми е, че не можах да участвам с гласа си [еди къде си]. Да, животът продължава, защото nobody cares и защото все още убиват деца в брутални войни.

Това ми е интересно. И, струва ми се, времето прави възможни тези моменти на ok-ness, които щяха да ме тормозят с месеци преди. Поумняването се свежда до приемане на посредствеността и терминалността. 

Вълнува ме чувството. 

Чета назад - грешките, елипсите, липсата на яснота, странният избор на думи. Много се радвам, че този блог го има.

Ирландия

Изгорях на ръкав и опърпаната ми кожа

дълго се отгъва след мен. Сигурно съм и

качила великолепни

златни

пухкави

солени

пържени 

картофи

в килограми.

Много съм

щастлива.

не искам да нося бански с висока талия, мерси, Инстаграм, едва ли някога

но ми се иска да влизам в самолета като за погребението си - с копринено кимоно и бижута, парфюм, разбира се

днес не мога да работя точка ком

преоблича ми се, сменя ми се кожа

просто ей така - за излизане от себе си

Сънувам среща на класа. Тежка сватбарска маса. Аз трябва да платя сметката, но когато се връщам при другите, тях ги няма. Масата е празна, аз съм празна.

После думата сърце, написана в чат или коментар в социалките.

език

В ясно съзнание. Контактна. Критична, търси съвет. Видимо е спокойна. Емоционално — леко притеснена, но еутимна. Волево нормобулична. Споделя изолиран страх от летене с паникоподобни кризи. Памет и интелект — съответни.

Kolejkata

 

не и да

Преди 2 години на този ден кацнах от Варна и май си купих баничка на излизане от метрото. Вкъщи нямаше никого. Трябваше да работя, защото покрай болничния престой с майка ми само бях маркирала дейност, имах много за наваксване. Помня аромата на прането на съседката, който влизаше през прозореца. Помня, че нямах търпение да ида на книжна премиера вечерта и да видя нещо различно.

Бях се прибрала и за премиерата на своята книга. И тук паметта се разтваря. Преживяването на дните преди излизането на книгата е сякаш истинската книга. Сега го виждам като някакъв невинен вододел. Много неща бих променила по пътя на издаването ѝ, но никога не бих могла да напиша други стихотворения. Това бяха парченца от мен през онази декада (с времето разбрах, че те не са аз). 

Разбрах също, че поезията е предимно в полето извън страницата, в бялото. Тя се случва, докато не я пиша. Когато изпитвам гняв, че не пиша, всъщност изпитвам гняв, че нямам достъп до себе си. Когато напиша нещо, то е конвулсия, снимка може би, но същинското стихотворение е някъде над или около мен. То е невидимо, трайно неудобство. 

Дали не искам да си кажа, че мечтая да извървя пак този път... Не да имам книга, а да напиша книга. Не да издам, а да дам. Не да ме познават, а да ме чуват. После утихвам — чувам ли се самата аз?

Втора вечер затварям лаптопа след работа и сядам на дивана. Не се задържам дълго, но наблюдавам. Къде отива умът и какво търси? Оставям го да се лута, да скучае, да си намира обикновени, нищонезначещи тревоги.

За нищо на света не искам да съм от хората, които се гордеят колко много работят и как нямат време за почивка.

Колко ли ще издържа така…

Мисълта за теб отплава и сега е само лодка,

оставена на произвола на случаен вятър.

Към морето, казва някой. Навътре, друг му

отговаря.

Today Body is off.

It thrashed in Bed and sweated,

didn't want to get up but did.

It wasn't hungry, or thirsty

but ate.

It was stunned and sedated.

It said "Look, I cannot write"

but it forced itself to type.

It wept but inside.

It zoomed in, shut down until

it was impossible to ignore its 

visceral Cries.

 

The life of others. 

С времето човекът става градинар.

Първо колебливо впива ръце в пръстта и

застива за миг, за да проучи как е.

После се потапя още малко, 

пише стихотворение.

Не, казва, още по-надолу ще е още по-

влажно и тъмно,

точно както беше преди.

И дълбае.

Човекът става градинар. Заобичва

земята.

Гробове

Празен пост мълчание за изтръгнатите липи в центъра на родния ми град.

Напомня ми на един предишен Великден, когато случайно видях некролога на първата си любов. Седиш, недоумяваш и наблюдаваш особен вид траур в себе си - това част от моя живот ли е? Кога е умряла? Защо ме боли точно тази загуба?

Може би умират реперите на детството. Центърът с липите. Мирослав Величков Димитров. Заучените маршрути, по които вече не срещаш нито едно познато лице.

страстна седмица

Иска ми се да можех да от-видя неща. Да не съм видяла всичко, което знам. Не за да се спася от евентуално страдание, а за да мога да продължавам приятно незнаеща. Непоет, неписател, нечитател. Усмихната на всичко и всички. Сладичка и мазна.

Draft

 

Камъче

 Диянова съм много повече от Василева.

Олсо

поет ли си
ако пишеш
както ти се пише
и не правиш 
изкуство
в своето
комюнити
от заслужили
артисти

Модерно е

 Само преди 20 години нямаше да имаме никакъв шанс да бъдем публикувани автори.

Блог. Нещо за писане. Половин живот и половината от него - в писане. Слушане на звуци и превеждане. "В моя блог аз съм бог" казваше Милена Фучеджиева, а в твоя кой е?

Рози с непоносим аромат. Бял въздух, прах в ноздрите. Неща без идеи. Събития без събитийност. Памет, на която конците стърчат навътре.

Премрежен поглед

 На жена, на която ѝ се спи.

Да излекуваме: момчето в теб, което не се пита как е и не умее да почива. Момичето отсреща, което вика и реве, защото не знае как да избяга от себе си. На него да сложим reminder, който да му напомня, че е време да спре. На нея да дадем вътрешен ред, за да не я trigger-ва липсата на външен такъв.

Има ли авлиги в София? Кой пее в 6? Пак чувам гласове на непознати птички и вече 8 часа мисля чий глас беше това, какво казваше, на кого.

В бадема на вилата винаги идват двойки. Винаги пеят в един и същи час, разговарят. Лятото, когато се будех (отпочинала), търсех в гугъл различни пойни птици и се мъчех да стигна до “нашата”.

Предавам се, и песента стига.