Мила А.,

не намерих наяве музиката,

която търсех. Кодата беше 

просто утихване, разтваряне.

Сега съм тук пред все същото

пиано. Чакам да си спомня 

как се свири.

Забравих си слушалките и не мога да слушам. Забравих си и хартиената книга в квартирата и не мога да чета. В Русе блоковете имат собствени имена — Варна, Поп Харитон, Енергоснабдяване, Българска роза — и не мога да се изгубя. 

Учудващо е как не мога да се изгубя. 

В ресторантчето сме аз и други чужденци. Чуждениците се мъчим да се изгубим, но попадаме все един до друг, та е трудно, слава богу.

Тук съм за слушането, макар че езикът е основният ми инструмент. Наблюдавам как местата се разширяват и стесняват като тийнейджъри, които се мъчат хем да пораснат, хем да се останат деца. (Самуил така ми каза). 

Нямам нищо против да…

Ултравиолета завинаги

Исках да ти оставя бележка --

нещо поетично и незабравимо,

но Уилямс е един, а ти си забравима.

Много се харесвам така приела и приемаща. Гледах го в аспект "аз и другите", но Ани казва, че това първо е започнало да се случва в "аз и аз" и после е рефлектирало върху хората в живота ми. И понеже вече ми се е случило, вярвам, че на всеки би могло.

Не мога да изведа нищо конкретно като причина. Просто ми се иска да го напиша тук, за да мога да се връщам след време и да се виждам такава.

Сънувах се умряла, но не бях особено впечатлена от този факт. Просто наблюдател на една умряла жена. Стори ми се любопитно, че после, в действителността, трябваше да даря кръв за друга жена пак с Д. 

Докато попълвах формуляра, по погрешка написах старото си фамилно име - Димитрова. Истинската умряла.

Тихи, дълги редове от паузи. Никакви нови думи или начини за проговаряне. Периодите се изтичат (но дали ще се повторят)?

Какво хубаво лято, казват босите ми стъпала. Колко си пораснала, казва огледалото. 

Живее ми се и ме е страх, значи всичко е наред. Нямам нито една причина да се оплача (но имам ли да пиша)? Мълча богато и истинно, нека който може, да пише. 

Новият учител по рисуване на Самуил се опита да ни каже, че вече няма да рисуват щастливи детски картинки. Почти се задави с “от щастието не излиза изкуство” или нещо такова, но после го избута от стаята, за да не помислим, че говори сериозно.

Ами ето ме тук. Една такава щастлива.

Водачката ни в работилницата-музей за витражи в Краков обяснява как прозорците на ателието гледат на север. Северната светлина е най-подходяща, за да видим цветовете, които желаем, казва. Не твърде ярка, не твърде приглушена. 

В книгата с есета на Збигнев Херберт, която си взех пак от Краков, той разказва за холандските художници. Описва падането на мрака в холандската провинция така: “ All of a sudden there is an unexpected pause, a short-lasting interval in the darkness as if somebody in a hurry opened the door in a light room to a dark room.” 

Винаги мога да позная северна светлина, дори когато нямам представа за посоките.

Прилагам снимка заради паралелизма: 

Michiel van Musscher, Wawel Castle

Нищо не искам да знам за войната, вероятно затова и не успявам да запомня нищо. Повдига ми се от този музей, в който толкова хора сме се събрали, за да искаме да си тръгнем.

Анонимни лица на насилие и страдание. Гледам каквото мога и когато очите ми засмъдят, спирам. Отварям си телефона, меко, тъпо и безболезнено екранче. 

Не съм само аз, не съм. Никой не иска да е тук. Но си е платил. Хората, които трябва да са във фабриката на Шиндлер, водят войни.

И още:

Септември

 “И се търкулнала към страшната тъмна гора.”

В ниското съм от 3-ти август. Функционирам и наблюдавам.

Help me, Father,

I don’t want to be so harsh on myself.

***

Dad, you could have been such

A great god.

С Калина стоим на мъничка маса на тротоара пред sabrosa. Над проволонето със смокини прелитат ниско самолети. Дървото пропуска туфи светлина, кара ме да мисля за филм на Анес Варда. 

Познавате ли чувството след пълно разкриване, което напомня някаква чужда история? Все едно не сте били съвсем честни… Чудя се има ли дъно нашата собствена искреност, има ли неща, които крием сами от себе си.

10.10.1982

Когато родителите ми се оженили, трябвало да съберат гроздето на село още на сутринта след сватбата. Дядо ми Дамян всъщност не ги извикал, за да се включат в брането, а искал да им даде сватбения им подарък — буренце за вино.

Сава на 6

Мили Сава,

Досега не съм пропускала писмо за рожден ден, но ето че мога да закъснявам. Толкова съм потънала в мисли за работа и бит, че изобщо не мога да се свържа с празника си. 

Ти си моят празник. Концертът. Импротеатърът. Смехът, радостта, тичането просто заради тичането.

Много е лесно да се оставям да ме водиш, да те слушам, да ти отговарям. Ужасно трудно е да пиша за лесните неща. 

Надявам се никога да не те е страх да си какъвто си и “животът да е предимно смях”, както сам го искаш. Надявам се светът да не те смали, както много често ще иска. Надявам се много дълго време да мога да се наслаждавам на това да съм ти майка.

Благодаря ти за възможността да казвам не знам, не мога, не ми е приятно, прав си. Все още не знам “кога ще стигнем”. Дано не е скоро, миличък. 

Don't hate. Emigrate.*

Днешният ми пост е посветен на дълбоката ми омраза към хората, които вчера приеха новите текстове в закона за училищното образование. Повръща ми се.

Защото всичката му Мара втасала на нашето образование и точно това беше належащо да се разгледа и гласува.

И защото малко ги бият, режат, убиват, подиграват, преследват и гонят младите българи, имали нещастието да се родят жени или лгтб в държава с традиционни християнски ценности. Малко са ни ултрасите, малко са ни големите мъжкари, малко са ни индивидите, дето нямат нищо против гейовете, ама ако може да не парадират, малко са ни 14-годишните лекенца, които се разхождат с ножчета по улиците, малко са ни русофилите и истинските българи, които не могат да пишат, но са patreoti, малко са ни селяндурите, които си мятат фасовете по пътищата и играят хоро в Рилските езера, малко са ни ревнивите мъже, които кълцат жените си и ги хвърлят насипно в канавките. Малко са ни, наистина.

*от сторито на Хубен Хубенов

Пръскачките на напоителната система

нощем бенгалски огън

в тихия двор, където

нищо и никой не брои

оставащото време

Има едно птиче тук

не птица

което издава звук сякаш

нещо се пука

и въздухът от него изскача

извит като къдрица.

Не е въпрос

Не знам според вас възможно ли е да си против една война, а да нямаш нищо против друга?

Събудих се и е август. Цветна съм. Скоро ще родя Сава за шести път. Пиша. Бъдещето го няма, защото има само тук и сега. Сега мисля, че хубаво да спра да казвам, че не пиша, защото дори когато не произвеждам текст, той се пише. Както родените с операция деца са родени. 

Снощи имах силен момент в мислене за стари ситуации, в които съм се държала тъпо, наивно, като лигла или без никаква пощада към себе си. Заля ме мощен срам. Такъв, какъвто изпитвам, когато някой е активно и шумно прост публично. Значи, хубаво е да спра да мисля, че да се изложиш е по-лошо от това да се разболееш.

И ето ме. Събуди ме шумът на булеварда. Високо сме, затова той стига до мен като много далечна самолетна писта, която обаче не ми причинява аритмия, защото това все пак е домът ми. Имам много работа, но имам и много време за съзерцание. Спя напоително, с много сън, с много символи. В усамотението успявам да мисля за себе си по-меко и прощаващо и обичам това чувство. Разбира се, има много неща, които не успявам да направя — да седна да превеждам, да изпера матраците, да чета повече, но и така е добре.

Майка и син

Are there many little boys who think they are a

Monster?

"Autobiography of Red", Anne Carson

Ти играеше тихо в краката ѝ

с кълбото на нейния страх.

Прежда тънка, но вечна.

После стана на шест,

на шестнайсет,

на двайсет и шест…
Тежкият пуловер беше
толкова голям, че тялото ти
бе решило да се пригоди
и да остане детско.

 "И не, неутрално не е да нямаш позиция, а да не искаш да удряш. Да имаш минимален респект и уважение. Да не конструираш враг и да не нараняваш."

из "Без мен" на Стефан Иванов

Не знам с вас как е,  но при мен мисълта за насилието приижда и се отдръпва периодично. Тук ме доведе една "новина" в ИГ за бруталното групово изнасилване на палестински пленник, включително и с маркуч от противопожарен кран. Пуснат. Вероятно ИГ преценява, че аз се интересувам само от Палестина, но по-точната истина е, че преживявам жестокостта от всичките ѝ страни, във всичките ѝ форми. Обезглавените бебета не ми помагат в неутралността, честно казано, защото се изпълвам с омраза. После се сещам, че това е идеята на всяка война — да мразиш и да насилваш. Омразата по-лесно приобщава.

“Наистина си друга без децата.”

this story is no longer available

Не мисля всеки ден за теб.

Но винаги когато видя ябълки

и чушки или когато духа мръсен 

вятър, минават влакове,

--минават като векове,

подмолно бавно като тежко падане,

от което няма кой да те спаси--

и винаги когато

някой носи черна риза,

когато пие фреш, когато гледа

със презрение, аз мисля все за теб.

Тук съм. Просто съм невидима.

 Първата йога след пауза е хапче вътрешна тишина.

Тъпо дневниче

Чета вълните. Слушам птиците. Няма никой

във вътрешната ми къща. 

Цели 13 месеца без гледане на профили, които не ми влияят добре. Знам, че мога завинаги. Както отказах твърдия алкохол и както ми се услади да не пуша с негронито. Въпросът винаги е бил дали искам.

Не искам да живея в миналото, макар да не ми личи. 

Допреди малко със Самуил говорихме за “какво ще стане с нас, ако Тръмп бъде президент”. После — какво става с телата ни, когато умрат. По-лесно е да се обясни това, отколкото да се чувстваш умрял, а тялото ти да е живо.

Мисля, че достатъчно дълго изкарах без поезия. Пак ми се чете. Имам много впечатления по въпроса с писането и защо често мисля за рисуване, когато мисля за поезия. 

Но нека се придържаме към фактите. На морето Сава диша безшумно и спи по-спокойно. Моят херпес става все по-голям. Не ми се. Успявам да си почивам на къси дози, въпреки че всеки ме дразни. Търся си уединението (бих била идеална майка на големи деца). Хората край мен не понасят честността ми, но понякога и аз не я понасям.

Bird by Bird, Anne Lamott

 

Самуил на 11

Преди някой да стане родител, никога не вярва, че е възможно да обича друг човек повече от [...]. Никога не мисли, че е готов. Никога не вярва докрай на приятели или на своите родители. Аз самата в последната година все повече си мисля, че по-разумното в днешно време е да нямаш деца.

Но преди 11 години станах майка. Не е преувеличено да се каже, че с първото дете ставаш родител и на себе. Аз имам този късмет и съм щастлива, че раста заедно със Самуил. Да, възможно е да обичаш някого повече от всеки друг, но най-хубавото е да започнеш да обичаш себе си с любов, която си длъжен да си даваш, за да може да расте връзката с детето ти. 

Обичта към себе си не е така плътна и приемаща, както към детето ти. Напротив, чуплива е и се променя, но е жилава и устойчива, търпелива. 

Самуил е моето първо дете. Каквото и да се случва в живота ни заедно, той винаги ще е първият. Човекът, който отглежда и нас, който показва огледалото, който се бунтува там, където ние не сме могли да възроптаем. Негови са гневът към несправедливостите и меката и въздушна радост, когато се притиска към нас и ни прегръща дълго, вече толкова висок и едър, толкова преливащ извън пределите на ръцете ни. Негови ще са раните и сам ще намира начини да (ги) преодолява. (Неизбежността на нараняването е нещо, с което трудно се свиква в родителството).

Мило мое момче! Бъди здрав! Бъди все така одухотворен, мъдър, чувствителен! Неописуемо много те обичам,

мама.

Кnock-knock!

Who's there?

Smotla.

Smotla who?

Така застанах в съботата, в която бях решила, че ще си доставям удоволствие, но битът упорито ме изритваше. Интересно, през цялото време ми беше тежко на корема без видима причина. Бях уплашена (че ми се изплъзва хубавото и ми беше клаустрофобично).

Дори поработих. Аз. В събота. Never before. Мисълта за недовършената в петък работа не ми даде мира. Чудя се дали това някога ще се промени. Познавам тази част от себе си толкова добре, че дори не ми е интересно да я коментирам.

А. сигурно би казала, че може би (тя никога не казва нещата с категоричност на пророк) все пак нещо ме държи към този модел. Да слушкам. Да сгафя? Да бъда наказана? А ако наказание не последва, сама да си го измисля. ✨

Писах стихотворение. Не трепнах. Написах го като истинска занаятчийка - с намерение, с подход и без грам поезия в него. 

Треньорката в залата каза "Не ти е трудно, а ти е дискомфортно. Ако смятах, че не можеш да се справиш, нямаше да ти ги дам (тежестите, бел.авт).