Пореден сън с танцьорите. Този път беше Иза.
Мъчително любовно чувство, точна реплика на неосъществената любов. Предполагам, че съзнанието ми още е там, където играеше, танцуваше, стоеше в тъмното, но не се страхуваше.
Не сцена искам, не това. Искам да играя, танцувам, да стоя в тъмното, без да се страхувам.
Коя съм. “Аз никоя съм, а ти кой си.” От дни се мъча да стигна до същината на този въпрос. Аз звучи странно. Променям се външно. Остаряването взема от мен, но и дава. Не се харесвам, но пък се обичам. Аз съм скъпа. Съм си.
В дни като този ме заливат вълни неадекватност. Често това се изразява в начина, по който се обличам. Не успявам да намеря правилната дума или мълча.
Казвам неща на А., които тя не чопли и не критикува, въпреки че мен ме е срам. Не ми казва “за коя се мислиш”, нито “не бива да те е срам.” Стои и слуша, не знам как да нарека нещото, което ми дава така щедро.
Далечен аромат на дървесина и
горчиво лекарство - мисълта да пия чай
е съпротива. Обещава, че мога да седна и дълго
да мисля само за чай.
Как да направя така че да ми хареса. Какво да сложа. Защо го усещам блудкав, но настоятелен? А защо продължавам да искам да го усвоя? В момента ми се струва, че сляпо се опитвам да намеря някакъв ключ, тайна, която другите имат -
Обожавам чай
Не мога без чай
Чаят е прекрасен
- а аз не. Имах колега, който поне две минути налагаше здраво с лъжичка всяка от петте си чаши чай дневно. По това време си купих шумоизолиращи тапи. Сърбаше горещата течност и после изпускаше въздишка, сякаш му се случваше нещо несравнимо удовлетворяващо.
Отново сън с танцьорите. Пак се търсим. С Марион се гледаме сякаш споделяме тайна.
През деня попадам на красива жена, която — установявам — мога да гледам с възхищение, без да ми причини болка, завист, ненавист. Представям си живота ѝ. Какво е да разполагаш с време, за да...
Сава сяда до мен, за да му превеждам думи от играта.
Поне опитах...
Това лято с Габи имахме общо, много лично предизвикателство. Трябваше в продължение на месец да пишем по едно стихотворение на ден. Не супер задължително, но да опитаме да превъзмогнем бариерите си относно ежедневното писане за упражнение.
В някакъв момент исках да събера мислите си и изводите си след този проект — как научих, че мога и така (но не искам), че темите, които излизат от мен в такива обстоятелства, са по-скоро феминистични (това доста ме изненада), че страня от метафорите много повече от преди... Има и още. Беше интересно и да надникна в нередактирания свят на Другия.
После получих поканата от фондация "Елизабет Костова" да се включа в тазгодишния фестивал за текст и движение Leap Off Page. Приех без да се замисля по ред причини, всички много важни за мен. Беше дълбоко трансформиращо.
Това не е пост за благодарност (нея я изразих лично и вербално към всички замесени), а пост за това как животът ме приближи максимално до място, което нямаше да достъпя без поезията. Некрасиво, сурово, обветрено място, където се оказа, че не съм сама. Има и други. Живи хора, всеки с маската си, но така пълнокръвни! Хора, които тъгуват с цяло тяло, с тоналността на определени думи в езика си. Хора с ръце, които говорят. Хора, които предлагат само една декорирана представа за себе си, и от това видимо страдат. Хора, преживели болести, бягства, емигрантство, смърт на много близък. Непроницаеми, чупливи хора. Великолепни хора, с които съм сигурна, че се свързах, без този път да се налага да се питам "свързах ли се?"
Ако не беше поезията, аз нямаше да съм тук. Нищо друго няма значение, ако стиховете продължават да са в мен, край мен.
сън:
Тази нощ ѝ се обадих. Бях намерила нейни вещи и използвах случая да ѝ звънна. Не започнах с това, поговорихме. Тя говори повече, каза "детето ми е тук, живеем с него". Учело в училище с италианско име. Спрях я - "Случайно да си изгубила нещо?"
Аз съм изгубила повече.
После се опитвах да намеря правилния път в маршрут, който вечно се повтаряше, а аз обикалях, обикалях... Намерих. Актьорите, с които бяхме в Русе, бяха там. Опитваха се нещо да ми кажат, но се изгубвах/събуждах...
Поглеждам образа си в стъклената витрина в студиото за масаж. Изглеждам умряла, много е хубаво. Няма тяло под одеялото, нищо не чувствам.
Вдигат ме ръцете на разума. Обличат ме, нагласят ме.
Да си боледувала скоро? Или някаква засилена работа на ума? Да, и двете в една седмица. Защото тялото слуша покорно мисълта и се тревожи тук-там. Мисля си колко трудно се предавам. Съпротивлявам се на допира, сякаш наистина ме е страх.
Нямам извод, само казвам.
Two slugs are painting the
the path to my place.
If they made love,
they would make a circle.
***
She walks in beauty
like a knife
и после дълго гледа ръцете си —
първо отгоре, после отдолу,
мисли си какво направих,
Господи?
***
Срещу болницата има мол.
Моля се да не ми се наложи.
***
Чудовището е дете. Дори когато
пуши под водата, цигарата е свирка
за спасение. Спаси ни и се скри там,
откъдето изплува — зад косата си.
***
Enso’s been drawing circles for ages.
Not one was complete.
***
I know a novelist from France. We talked about
Camus and Smith, but he said
I know what you mean about your dad,
Poétique Agent.
***
Domashno nasilie started following you.
***
Изкуственият интелект на телефона
не разпознава снимката на цветето
от Каракас, което Езикът толкова нежно
трансплантира в Берлин, четири спирки
преди Anhalter Bahnhof.
***
But to forgive is your task!
***
Сън:
Вкъщи съм, но входната врата не се затваря. Дръжката е изтръгната и зее луфт. Някой е пребоядисал междуетажното пространство, уж за хубаво, но е извадил всички дръжки от бравите. Ремонтът е пресен, всички материали са по земята. Похвално, мисля си, че са решили да стегнат входа, но защо са им дръжките?
Колко сме уязвими сега!
Валери вътре е направил прекалено много храна. Той не се интересува от другото.
Мила А.,
не намерих наяве музиката,
която търсех. Кодата беше
просто утихване, разтваряне.
Сега съм тук пред все същото
пиано. Чакам да си спомня
как се свири.
Забравих си слушалките и не мога да слушам. Забравих си и хартиената книга в квартирата и не мога да чета. В Русе блоковете имат собствени имена — Варна, Поп Харитон, Енергоснабдяване, Българска роза — и не мога да се изгубя.
Учудващо е как не мога да се изгубя.
В ресторантчето сме аз и други чужденци. Чуждениците се мъчим да се изгубим, но попадаме все един до друг, та е трудно, слава богу.
Тук съм за слушането, макар че езикът е основният ми инструмент. Наблюдавам как местата се разширяват и стесняват като тийнейджъри, които се мъчат хем да пораснат, хем да се останат деца. (Самуил така ми каза).
Нямам нищо против да…
Исках да ти оставя бележка --
нещо поетично и незабравимо,
но Уилямс е един, а ти си забравима.
Много се харесвам така приела и приемаща. Гледах го в аспект "аз и другите", но Ани казва, че това първо е започнало да се случва в "аз и аз" и после е рефлектирало върху хората в живота ми. И понеже вече ми се е случило, вярвам, че на всеки би могло.
Не мога да изведа нищо конкретно като причина. Просто ми се иска да го напиша тук, за да мога да се връщам след време и да се виждам такава.
Сънувах се умряла, но не бях особено впечатлена от този факт. Просто наблюдател на една умряла жена. Стори ми се любопитно, че после, в действителността, трябваше да даря кръв за друга жена пак с Д.
Докато попълвах формуляра, по погрешка написах старото си фамилно име - Димитрова. Истинската умряла.
Тихи, дълги редове от паузи. Никакви нови думи или начини за проговаряне. Периодите се изтичат (но дали ще се повторят)?
Какво хубаво лято, казват босите ми стъпала. Колко си пораснала, казва огледалото.
Живее ми се и ме е страх, значи всичко е наред. Нямам нито една причина да се оплача (но имам ли да пиша)? Мълча богато и истинно, нека който може, да пише.
Новият учител по рисуване на Самуил се опита да ни каже, че вече няма да рисуват щастливи детски картинки. Почти се задави с “от щастието не излиза изкуство” или нещо такова, но после го избута от стаята, за да не помислим, че говори сериозно.
Ами ето ме тук. Една такава щастлива.
Водачката ни в работилницата-музей за витражи в Краков обяснява как прозорците на ателието гледат на север. Северната светлина е най-подходяща, за да видим цветовете, които желаем, казва. Не твърде ярка, не твърде приглушена.
В книгата с есета на Збигнев Херберт, която си взех пак от Краков, той разказва за холандските художници. Описва падането на мрака в холандската провинция така: “ All of a sudden there is an unexpected pause, a short-lasting interval in the darkness as if somebody in a hurry opened the door in a light room to a dark room.”
Винаги мога да позная северна светлина, дори когато нямам представа за посоките.
Прилагам снимка заради паралелизма:
Michiel van Musscher, Wawel Castle
Нищо не искам да знам за войната, вероятно затова и не успявам да запомня нищо. Повдига ми се от този музей, в който толкова хора сме се събрали, за да искаме да си тръгнем.
Анонимни лица на насилие и страдание. Гледам каквото мога и когато очите ми засмъдят, спирам. Отварям си телефона, меко, тъпо и безболезнено екранче.
Не съм само аз, не съм. Никой не иска да е тук. Но си е платил. Хората, които трябва да са във фабриката на Шиндлер, водят войни.
И още:
Когато родителите ми се оженили, трябвало да съберат гроздето на село още на сутринта след сватбата. Дядо ми Дамян всъщност не ги извикал, за да се включат в брането, а искал да им даде сватбения им подарък — буренце за вино.
Мили Сава,
Досега не съм пропускала писмо за рожден ден, но ето че мога да закъснявам. Толкова съм потънала в мисли за работа и бит, че изобщо не мога да се свържа с празника си.
Ти си моят празник. Концертът. Импротеатърът. Смехът, радостта, тичането просто заради тичането.
Много е лесно да се оставям да ме водиш, да те слушам, да ти отговарям. Ужасно трудно е да пиша за лесните неща.
Надявам се никога да не те е страх да си какъвто си и “животът да е предимно смях”, както сам го искаш. Надявам се светът да не те смали, както много често ще иска. Надявам се много дълго време да мога да се наслаждавам на това да съм ти майка.
Благодаря ти за възможността да казвам не знам, не мога, не ми е приятно, прав си. Все още не знам “кога ще стигнем”. Дано не е скоро, миличък.
Днешният ми пост е посветен на дълбоката ми омраза към хората, които вчера приеха новите текстове в закона за училищното образование. Повръща ми се.
Защото всичката му Мара втасала на нашето образование и точно това беше належащо да се разгледа и гласува.
И защото малко ги бият, режат, убиват, подиграват, преследват и гонят младите българи, имали нещастието да се родят жени или лгтб в държава с традиционни християнски ценности. Малко са ни ултрасите, малко са ни големите мъжкари, малко са ни индивидите, дето нямат нищо против гейовете, ама ако може да не парадират, малко са ни 14-годишните лекенца, които се разхождат с ножчета по улиците, малко са ни русофилите и истинските българи, които не могат да пишат, но са patreoti, малко са ни селяндурите, които си мятат фасовете по пътищата и играят хоро в Рилските езера, малко са ни ревнивите мъже, които кълцат жените си и ги хвърлят насипно в канавките. Малко са ни, наистина.
*от сторито на Хубен Хубенов
нощем бенгалски огън
в тихия двор, където
нищо и никой не брои
оставащото време
Не знам според вас възможно ли е да си против една война, а да нямаш нищо против друга?