The life of others. 

С времето човекът става градинар.

Първо колебливо впива ръце в пръстта и

застива за миг, за да проучи как е.

После се потапя още малко, 

пише стихотворение.

Не, казва, още по-надолу ще е още по-

влажно и тъмно,

точно както беше преди.

И дълбае.

Човекът става градинар. Заобичва

земята.

Гробове

Празен пост мълчание за изтръгнатите липи в центъра на родния ми град.

Напомня ми на един предишен Великден, когато случайно видях некролога на първата си любов. Седиш, недоумяваш и наблюдаваш особен вид траур в себе си - това част от моя живот ли е? Кога е умряла? Защо ме боли точно тази загуба?

Може би умират реперите на детството. Центърът с липите. Мирослав Величков Димитров. Заучените маршрути, по които вече не срещаш нито едно познато лице.

страстна седмица

Иска ми се да можех да от-видя неща. Да не съм видяла всичко, което знам. Не за да се спася от евентуално страдание, а за да мога да продължавам приятно незнаеща. Непоет, неписател, нечитател. Усмихната на всичко и всички. Сладичка и мазна.

Draft

 

Камъче

 Диянова съм много повече от Василева.

Олсо

поет ли си
ако пишеш
както ти се пише
и не правиш 
изкуство
в своето
комюнити
от заслужили
артисти

Модерно е

 Само преди 20 години нямаше да имаме никакъв шанс да бъдем публикувани автори.

Блог. Нещо за писане. Половин живот и половината от него - в писане. Слушане на звуци и превеждане. "В моя блог аз съм бог" казваше Милена Фучеджиева, а в твоя кой е?

Рози с непоносим аромат. Бял въздух, прах в ноздрите. Неща без идеи. Събития без събитийност. Памет, на която конците стърчат навътре.

Премрежен поглед

 На жена, на която ѝ се спи.

Да излекуваме: момчето в теб, което не се пита как е и не умее да почива. Момичето отсреща, което вика и реве, защото не знае как да избяга от себе си. На него да сложим reminder, който да му напомня, че е време да спре. На нея да дадем вътрешен ред, за да не я trigger-ва липсата на външен такъв.

Има ли авлиги в София? Кой пее в 6? Пак чувам гласове на непознати птички и вече 8 часа мисля чий глас беше това, какво казваше, на кого.

В бадема на вилата винаги идват двойки. Винаги пеят в един и същи час, разговарят. Лятото, когато се будех (отпочинала), търсех в гугъл различни пойни птици и се мъчех да стигна до “нашата”.

Предавам се, и песента стига.

Вътре. Къщен мирис и нещо

отвъд.

Времето сломява, остарявам, не се побирам

вече тук.

Небето е за другите, озъбена насрещност—

небе.

Разбрах НАНАДОЛНИЩЕТО, по което съм тръгнала вчера, докато се опитвах да се концентрирам върху съзерцателен, аналогов филм. Можех да си тръгна, разбира се, но останах, защото "как, сега ти се е паднало да си на кино". Не можех да понеса бавността и красотата, толкова изключена от това се почувствах, че ми се дорева.

С което не искам да кажа, че Прекрасни дни е лош филм, но не беше за мен в този етап от живота ми. Исках да крещя и удрям - странен импулс за сериозна жена с разграфено до десетична запетая ежедневие и отговорности. 

Столът ми скърцаше, коленете ми бяха ужасяващо огънати, кафето ми изстиваше пред вратата на Одеон. Не бях там, само тялото ми беше.

Разбира се, редно е да уточня, че гневът се пренася на всички фронтове, защото просто нямам достъп до онова свое сетиво. Игривото, реещото се. Онова, което прави la joie de vivre. 

Какво прави нормалният човек, който осъзнава напълно тук и сега-то и не успява да му противодейства. (Дори не споменавам ужасите, които се случват извън личния план). Защото повечето хора се изгубваме, нали? И виждаме липсата си. Уместно ли е да кажа, че ми липсвам?

Чува се да казва: не искам да съм тук. Искам да е сряда, после следващата сряда, после пак — до юни.

Синхрон

И двамата в една и съща вечер казват нещо за вкуса ѝ към Екатерина Йосифова. И двамата неодобрително.

Вчера

Трима души, които носеха парфюми с мирис на тамян.

Беше необичайно за този сезон - тъмни, плътни ухания с различни примеси, но отчетливо свъсени, холерични. Тук-там по някой цитрус. Може да е бил ароматът на трева от окосените площи в центъра на града.

После - късно поетично четене на открито. Денят ми беше започнал с пречистващи сълзи в края на йога класа, свърши пак така заради едно стихотворение на Анна Лазарова. Бях го чела и преди, няма значение. Рядко плачем за нови неща.

Окото вече не се притеснява. Сълзите са уместни. 

Не можеш да мислиш за някого, ако и той не мисли за тебе.

                                                                                                      П. Дънов

Дано свърши по-скоро това стихотворение, дано, дано!

А как си почиваш?

Мамо, как става ракът?

Какво ще правите уикенда, пичове?

Някакви алергии?

Какво би станало ако постъпиш правилно първо за себе си?

Мамо, искам да ми пуснеш онази песен на RHCP и всички да танцуваме.

Може ли да стане, нали се сещаш, онова нещо. (Да умреш ли? Да, винаги може).

Запушено слъзно каналче, трябва да се изплаче.

cirque du soleil

в отговор на Иван Радоев

Обръч. Безсмъртие

във въздуха за кратко. Лъч, който

прескача о-то и се залюлява опасно

високо

(после ниско, наблизо, като паник атака).

Зелените ни коси тичат след нас

и секат въздуха на

топли, мъхнати тресчици.

JOMO

Проблемът на доброто момиче

Честит ден на театъра! 

Последно бях на театър за възрастни преди година. От месеци насам дори мисълта да стъпя в салон ме напряга. Не искам да стоя седнала на още едно място. Не искам да изпитвам вторичния срам от това, че други хора не си изключват телефоните, кашлят и си говорят в най-катарзисните моменти, излизат, влизат, смеят се не където трябва и пак кашлят, и пак не си изключват телефоните. Мисля, че спрях да ходя на театър заради публиката.

Затова пък тръгнах на йога в група, която би трябвало да ме смущава също толкова. Понякога наистина ме смущава, но в залата успявам да се вслушвам в себе си и вторичен срам няма. Първичен — също.

Записах се и на курс пак с други хора. Непознати, с които си пишем домашните. Най-интересно ми е да наблюдавам кое умът ми смята за приемливо и кое не. И как е "според зависи". 

Мисля, че все пак има по-голяма причина да съм се отдръпнала от театъра. Дали заради интимността на лъжата? Дали ме притеснява колко близо са актьорите и как има неща, които не желая да виждам? Ако беше играта проблемът, щях да съм спряла и киното, но не съм. Сякаш основната съпротива идва от страха от грешка, резил, от възможността нещо да се обърка. От това, че стават грешки и няма шанс за поправка.

Само копнежната

Значи посткоиталната фаза не те интересува...

                                                                              А.

Покана за паническа атака - мисля за самолети преди лягане. Т.е. опитвам се да вляза по изкуствен начин в ужас, който понасям тежко. Питам се защо ми е, защо сега, защо този вид смърт. Внимание ли искам да привлека и към какво. Защо толкова обичам да не мога да се освобождавам от определени страхове (ако това е стратегия, тя със сигурност не работи).

Сега ще изключа телефона си и ще заспя. Много по-добре е да те е страх от хипотетични неща, отколкото от реалните ужаси. Къща ^

Скоро четох свои преводи на глас. Никога не ми беше хрумвало. Не изпитах обичайния срам, защото никой не можеше да ги сравни с оригинала. Скрих се зад себе си. Може би съм лъжкиня или поне двулична, но брои ли се, когато се усещаш в свои води? И изобщо кое се брои повече - да се чувстваш добре или да не се чувстваш добре, когато си в стихотворението?

Поезията е странно нещо. Е сутрин в 8, когато мирише на пролет. Липсата на думи за това. Липсата на думи, но опитът за думи.

Най-мускулестите неща са отказът да забравиш и отказът да се промениш.

Portrait of a lady

В подлеза на СУ откъм “Сан Стефано” една жена стои увита в одеяло с десен зебра. Лакира ноктите си. Слуша музика, сигурно портативното радио е някъде под нея.

Спи ни се. Сънуваме само във вторник. Ядем цветя и целуваме бонбони. Не сме в Газа и имаме къщи, в които се цупим, когато не можем да си намерим място.

Уверяваме се, че всички са разбрали, че сме гузни.

Изчакваме да ни се случи нещо прекрасно. Да живеем разнообразно, лятото - на море, зимата - на планина. Да е динамично и хибридно.

Резиденция, ретрийт и резервации в Архитектите.

Клетките във птиците умират. Птиците се учат да летят, добре че имат карта мултиспорт и така нататък.

Малко ни е гнус, но има моменти, има моменти, в които добре се прикриваме.

Monogamy, Adam Phillips