Има едно птиче тук

не птица

което издава звук сякаш

нещо се пука

и въздухът от него изскача

извит като къдрица.

Не е въпрос

Не знам според вас възможно ли е да си против една война, а да нямаш нищо против друга?

Събудих се и е август. Цветна съм. Скоро ще родя Сава за шести път. Пиша. Бъдещето го няма, защото има само тук и сега. Сега мисля, че хубаво да спра да казвам, че не пиша, защото дори когато не произвеждам текст, той се пише. Както родените с операция деца са родени. 

Снощи имах силен момент в мислене за стари ситуации, в които съм се държала тъпо, наивно, като лигла или без никаква пощада към себе си. Заля ме мощен срам. Такъв, какъвто изпитвам, когато някой е активно и шумно прост публично. Значи, хубаво е да спра да мисля, че да се изложиш е по-лошо от това да се разболееш.

И ето ме. Събуди ме шумът на булеварда. Високо сме, затова той стига до мен като много далечна самолетна писта, която обаче не ми причинява аритмия, защото това все пак е домът ми. Имам много работа, но имам и много време за съзерцание. Спя напоително, с много сън, с много символи. В усамотението успявам да мисля за себе си по-меко и прощаващо и обичам това чувство. Разбира се, има много неща, които не успявам да направя — да седна да превеждам, да изпера матраците, да чета повече, но и така е добре.

Майка и син

Are there many little boys who think they are a

Monster?

"Autobiography of Red", Anne Carson

Ти играеше тихо в краката ѝ

с кълбото на нейния страх.

Прежда тънка, но вечна.

После стана на шест,

на шестнайсет,

на двайсет и шест…
Тежкият пуловер беше
толкова голям, че тялото ти
бе решило да се пригоди
и да остане детско.

 "И не, неутрално не е да нямаш позиция, а да не искаш да удряш. Да имаш минимален респект и уважение. Да не конструираш враг и да не нараняваш."

из "Без мен" на Стефан Иванов

Не знам с вас как е,  но при мен мисълта за насилието приижда и се отдръпва периодично. Тук ме доведе една "новина" в ИГ за бруталното групово изнасилване на палестински пленник, включително и с маркуч от противопожарен кран. Пуснат. Вероятно ИГ преценява, че аз се интересувам само от Палестина, но по-точната истина е, че преживявам жестокостта от всичките ѝ страни, във всичките ѝ форми. Обезглавените бебета не ми помагат в неутралността, честно казано, защото се изпълвам с омраза. После се сещам, че това е идеята на всяка война — да мразиш и да насилваш. Омразата по-лесно приобщава.

“Наистина си друга без децата.”

this story is no longer available

Не мисля всеки ден за теб.

Но винаги когато видя ябълки

и чушки или когато духа мръсен 

вятър, минават влакове,

--минават като векове,

подмолно бавно като тежко падане,

от което няма кой да те спаси--

и винаги когато

някой носи черна риза,

когато пие фреш, когато гледа

със презрение, аз мисля все за теб.

Тук съм. Просто съм невидима.

 Първата йога след пауза е хапче вътрешна тишина.

Тъпо дневниче

Чета вълните. Слушам птиците. Няма никой

във вътрешната ми къща. 

Цели 13 месеца без гледане на профили, които не ми влияят добре. Знам, че мога завинаги. Както отказах твърдия алкохол и както ми се услади да не пуша с негронито. Въпросът винаги е бил дали искам.

Не искам да живея в миналото, макар да не ми личи. 

Допреди малко със Самуил говорихме за “какво ще стане с нас, ако Тръмп бъде президент”. После — какво става с телата ни, когато умрат. По-лесно е да се обясни това, отколкото да се чувстваш умрял, а тялото ти да е живо.

Мисля, че достатъчно дълго изкарах без поезия. Пак ми се чете. Имам много впечатления по въпроса с писането и защо често мисля за рисуване, когато мисля за поезия. 

Но нека се придържаме към фактите. На морето Сава диша безшумно и спи по-спокойно. Моят херпес става все по-голям. Не ми се. Успявам да си почивам на къси дози, въпреки че всеки ме дразни. Търся си уединението (бих била идеална майка на големи деца). Хората край мен не понасят честността ми, но понякога и аз не я понасям.

Bird by Bird, Anne Lamott

 

Самуил на 11

Преди някой да стане родител, никога не вярва, че е възможно да обича друг човек повече от [...]. Никога не мисли, че е готов. Никога не вярва докрай на приятели или на своите родители. Аз самата в последната година все повече си мисля, че по-разумното в днешно време е да нямаш деца.

Но преди 11 години станах майка. Не е преувеличено да се каже, че с първото дете ставаш родител и на себе. Аз имам този късмет и съм щастлива, че раста заедно със Самуил. Да, възможно е да обичаш някого повече от всеки друг, но най-хубавото е да започнеш да обичаш себе си с любов, която си длъжен да си даваш, за да може да расте връзката с детето ти. 

Обичта към себе си не е така плътна и приемаща, както към детето ти. Напротив, чуплива е и се променя, но е жилава и устойчива, търпелива. 

Самуил е моето първо дете. Каквото и да се случва в живота ни заедно, той винаги ще е първият. Човекът, който отглежда и нас, който показва огледалото, който се бунтува там, където ние не сме могли да възроптаем. Негови са гневът към несправедливостите и меката и въздушна радост, когато се притиска към нас и ни прегръща дълго, вече толкова висок и едър, толкова преливащ извън пределите на ръцете ни. Негови ще са раните и сам ще намира начини да (ги) преодолява. (Неизбежността на нараняването е нещо, с което трудно се свиква в родителството).

Мило мое момче! Бъди здрав! Бъди все така одухотворен, мъдър, чувствителен! Неописуемо много те обичам,

мама.

Кnock-knock!

Who's there?

Smotla.

Smotla who?

Така застанах в съботата, в която бях решила, че ще си доставям удоволствие, но битът упорито ме изритваше. Интересно, през цялото време ми беше тежко на корема без видима причина. Бях уплашена (че ми се изплъзва хубавото и ми беше клаустрофобично).

Дори поработих. Аз. В събота. Never before. Мисълта за недовършената в петък работа не ми даде мира. Чудя се дали това някога ще се промени. Познавам тази част от себе си толкова добре, че дори не ми е интересно да я коментирам.

А. сигурно би казала, че може би (тя никога не казва нещата с категоричност на пророк) все пак нещо ме държи към този модел. Да слушкам. Да сгафя? Да бъда наказана? А ако наказание не последва, сама да си го измисля. ✨

Писах стихотворение. Не трепнах. Написах го като истинска занаятчийка - с намерение, с подход и без грам поезия в него. 

Треньорката в залата каза "Не ти е трудно, а ти е дискомфортно. Ако смятах, че не можеш да се справиш, нямаше да ти ги дам (тежестите, бел.авт).

Виргиния Захариева

 

Изгрев

Красиви динамични виняси в ленения панталон в оранжево - защото подкрепям най-развитата си чакра, сакралната. Аз и още няколко уморени, но жадни за движение жени.

Не ги познавам, но ги обичам.

поетеса

от половин час съм тук

пишатрия

 "We should teach our girls to take up space."

някой в Интернет

39

Възрастта е като скреж или обсада, или залез. Понякога дори като скала.

“Шогун”

Latest trigger word

 mum cut

стихотворение, което не иска да бъде завършено

 "императрица небесна"

Виргиния Захариева

Замък си ми построил

и в него режа времето

на филигранни ивици внимание.

.

.

.

.

.

вълната

рифа

до бемола,

докато остана

без контур и сянка.

Докато аз прелиствах Up Late на Ник Леърд, той сигурно е бил тук в София, being himself. Реших да не си я купя нарочно, за да не се дразня излишно. Купих си стихосбирка на съвременна авторка от Корк, която не ми проговори с нищо освен с яйцето в заглавието.

Поезията със сигурност не идва (вече зная) в състоянията на виталност и телесно смирение. 

Реших да направя напук на инстинктите си и се сдобих с книга по навик и по феминистични подбуди, но не от онзи порив, който ме кара трескаво да поглъщам страниците. 

Пропуснах или отказах възможности, свързани с писане, които явно не са били за мен сега. Сънищата ме връщат в темата, ща - не ща. И изобщо - много ми е интересна онази мъртва (или жива) зона в писането, в която не можеш вместиш щастието и пропадането си - своята човешкост всъщност. Ако ги погледам отвън, ще видя, че те се самоизключват. Но по-навътре мога да прочета: Да, много съм щастлива от пътуването в Ирландия. Да, тъпо ми е, че не можах да участвам с гласа си [еди къде си]. Да, животът продължава, защото nobody cares и защото все още убиват деца в брутални войни.

Това ми е интересно. И, струва ми се, времето прави възможни тези моменти на ok-ness, които щяха да ме тормозят с месеци преди. Поумняването се свежда до приемане на посредствеността и терминалността. 

Вълнува ме чувството. 

Чета назад - грешките, елипсите, липсата на яснота, странният избор на думи. Много се радвам, че този блог го има.

Ирландия

Изгорях на ръкав и опърпаната ми кожа

дълго се отгъва след мен. Сигурно съм и

качила великолепни

златни

пухкави

солени

пържени 

картофи

в килограми.

Много съм

щастлива.

не искам да нося бански с висока талия, мерси, Инстаграм, едва ли някога

но ми се иска да влизам в самолета като за погребението си - с копринено кимоно и бижута, парфюм, разбира се

днес не мога да работя точка ком

преоблича ми се, сменя ми се кожа

просто ей така - за излизане от себе си

Сънувам среща на класа. Тежка сватбарска маса. Аз трябва да платя сметката, но когато се връщам при другите, тях ги няма. Масата е празна, аз съм празна.

После думата сърце, написана в чат или коментар в социалките.

език

В ясно съзнание. Контактна. Критична, търси съвет. Видимо е спокойна. Емоционално — леко притеснена, но еутимна. Волево нормобулична. Споделя изолиран страх от летене с паникоподобни кризи. Памет и интелект — съответни.

Kolejkata

 

не и да

Преди 2 години на този ден кацнах от Варна и май си купих баничка на излизане от метрото. Вкъщи нямаше никого. Трябваше да работя, защото покрай болничния престой с майка ми само бях маркирала дейност, имах много за наваксване. Помня аромата на прането на съседката, който влизаше през прозореца. Помня, че нямах търпение да ида на книжна премиера вечерта и да видя нещо различно.

Бях се прибрала и за премиерата на своята книга. И тук паметта се разтваря. Преживяването на дните преди излизането на книгата е сякаш истинската книга. Сега го виждам като някакъв невинен вододел. Много неща бих променила по пътя на издаването ѝ, но никога не бих могла да напиша други стихотворения. Това бяха парченца от мен през онази декада (с времето разбрах, че те не са аз). 

Разбрах също, че поезията е предимно в полето извън страницата, в бялото. Тя се случва, докато не я пиша. Когато изпитвам гняв, че не пиша, всъщност изпитвам гняв, че нямам достъп до себе си. Когато напиша нещо, то е конвулсия, снимка може би, но същинското стихотворение е някъде над или около мен. То е невидимо, трайно неудобство. 

Дали не искам да си кажа, че мечтая да извървя пак този път... Не да имам книга, а да напиша книга. Не да издам, а да дам. Не да ме познават, а да ме чуват. После утихвам — чувам ли се самата аз?

Втора вечер затварям лаптопа след работа и сядам на дивана. Не се задържам дълго, но наблюдавам. Къде отива умът и какво търси? Оставям го да се лута, да скучае, да си намира обикновени, нищонезначещи тревоги.

За нищо на света не искам да съм от хората, които се гордеят колко много работят и как нямат време за почивка.

Колко ли ще издържа така…

Мисълта за теб отплава и сега е само лодка,

оставена на произвола на случаен вятър.

Към морето, казва някой. Навътре, друг му

отговаря.